Момчето щеше да проникне няколко минути преди три сутринта, малко след като първият пазач се прибереше в будката. Това му осигуряваше цели два часа за поставянето на зарядите — двойно повече от необходимото. За целта трябваше да прокопае дупка под телената ограда. Това нямаше да му отнеме много време, защото почвата беше мека, а той беше дребен. Точката на проникване беше изместена с петдесет метра от първоначално избраното място — заради онзи с бутилката. След инсталирането на зарядите момчето щеше да се върне по същия път. В случай че разполага с достатъчно време, то трябваше да зарие дупката. Но ако нямаше време, просто щеше да сложи върху нея някаква хартия или парче от кашон. Наоколо беше пълно с боклуци и едва ли някой щеше да обърне внимание на къс хартия близо до оградата.
След инсталирането на зарядите момчето трябваше да остане близо до рафинерията. Без да се крие, докато изгрее слънцето. След това просто щеше да тръгне най-спокойно по пътеката. В седем и половина, когато в рафинерията започнат да прииждат работниците от първа смяна, децата тръгват на училище, а живеещите в околността хора се пробуждат, момчето щеше да се насочи към главния портал. Там щеше да обяви на висок глас любовта си към Бога, а после щеше да задейства детонаторите.
35
Контактът с клиента беше свързан с куп главоболия за Оливър Линкълн, но с кубинката не беше така. За да се свърже с нея, беше достатъчно да влезе в един ресторант в Маями и да си поръча хубава вечеря. Ресторантът беше много известен и скъп, а кубинката беше негов собственик.
Тя седна при него едва след като той приключи с вечерята. Линкълн беше сигурен, че ще му поднесе сметката, въпреки услугите, които й беше правил през годините. Не познаваше по-стиснат човек от нея. Ресторантът й носеше добър доход, другата работа — още по-добър, но въпреки това тя продължаваше да живее в малка къщурка, разположена в един от евтините квартали на Маями, обличаше се с конфекция и караше някакъв свръхикономичен хибрид, който едва ли харчеше повече от пет на сто. Линкълн подозираше, че тази жена има милиони в някоя банка на Каймановите острови или пък бе заровила парите в задния си двор, но нямаше никаква представа за какво пести. Самият той не можеше да се оттегли, по простата причина че имаше вкус към скъпите неща и охолния живот. Но за разлика от него кубинката би могла да се пенсионира още преди години, стига да беше пожелала. Тя просто обичаше парите, а не нещата, които можеше да си купи с тях. Което автоматично я изключваше от кръга на хората, с които Линкълн би могъл да контактува.
Другата й странност беше пълното равнодушие към секса, въпреки че беше хубава жена. Той подозираше, че тя наближава четирийсет, което изобщо не се отразяваше на безупречната й фигура, издълженото лице с правилни черти и лъскавата черна коса, спускаща се до раменете. Разбира се, Линкълн се беше опитал да я вкара в леглото си, но тя категорично отказа да има нещо общо с него извън деловите им отношения. Именно тези отношения, а не някакви лични чувства го бяха накарали да я провери, при това няколко пъти. Но хората, на които нареди да я следят, не откриха абсолютно нищо. Като младо момиче може би беше имала любовници, но Линкълн я познаваше от двайсет и пет годишната й възраст — един дълъг период от време, през който тя не бе излизала, нито бе живяла с някого.
— Един човек трябва да бъде осакатен или ликвидиран — директно заяви той. — Достатъчно е да претърпи някаква злополука, която ще го вкара в болница поне за два месеца — разбира се, без никакви съмнения, че става въпрос за катастрофа, а не за нещо друго. Ако ти е по-лесно, можеш и да го убиеш. Но в този случай той задължително трябва да е случайна жертва, а не обект на покушение. — Линкълн замълча за момент, после добави: — Например автобус се врязва в тълпата, която чака на пресечката, а той случайно е сред тълпата. — На лицето му се появи лека усмивка, просто за да покаже, че не очаква от нея да кара автобус. Но изражението й си остана непроницаемо. Тази жена няма никакво чувство за хумор, въздъхна в себе си той. Ако не беше толкова добра в работата си, със сигурност щеше да му е безкрайно досадна.
— Колко? — попита кубинката.
Това винаги беше първият й въпрос. Не „кого“, не „защо“ или „кога“, а колко.
— Седемдесет и пет хиляди.