Аз се доверявам на стария си алманах, според който в страната живеят почти пет милиона мюсюлмани. Нямам представа как е изчислен този брой, но съм готов да се обзаложа, че цифрата е остаряла и силно занижена. Но нека приемем, че трябва да се проверят пет милиона души. Най-повърхностната проверка на един държавен служител — обикновено за да получи достъп до учреждението, в което работи — отнема около осем часа. А ако към тази проверка трябва да бъдат прибавени още много справки: връзки с чужбина, контакти в държави като Саудитска Арабия, Иран или Пакистан, това ще отнеме тройно повече време. Да речем, че тарифата на мистър Доблър е шейсет долара на час, което е по-малко дори от тарифата на повечето водопроводчици. От опит знам, че компаниите, които обслужват правителството, вземат значително повече. Но да кажем, че сумата е шейсет долара. Умножаваме я по двайсет и четири часа, а след това и по пет милиона. — Нийл направи драматична пауза и обяви: — Това прави седем милиарда и двеста милиона долара. Милиарди, с главно М.
— Господи! — простена Демарко.
— Oui — кимна Нийл. — Дори ако Доблър трябва да раздели поръчката с други компании от бранша, печалбата му пак ще бъде милиони, вероятно стотици.
— Но откъде е сигурен, че именно неговата компания ще получи поръчката? — попита Демарко.
— Връзки и контакти — лаконично отвърна Нийл. — Най-вече с хора като Бил Бродрик, когото спонсорира. Но ако трябва да бъдем честни, този човек притежава богат опит в тази област и компанията му е една от най-добрите.
— Добре, ясно — обади се Ема. — Но въпросът е дали Доблър е човек, който би избил семейството на Реза Зариф, за да получи изгодна поръчка.
— Това не знам — отвърна Нийл. — На пръв поглед той не прилича на престъпник, а на съвсем порядъчен бизнесмен. В същото време именно той има финансовия мотив, който търси Джо.
— А какво ще кажеш за Идит Бакстър? — попита Демарко. — Защо подкрепя Бродрик? Не мога да си представя, че и тя търси някакъв изгоден контракт, още повече че на нея със сигурност не са й нужни пари.
Дори Демарко знаеше коя е Идит Бакстър — еталон на американската бизнесдама. Бивш директор на три компании от класацията на 500-те най-големи на списание „Форчън“, две от които беше спасила от почти сигурен фалит. Бакстър беше един от големите играчи в областта на компенсационните пакети, а именно — заплати, опции за акции и още куп тлъсти бонуси за повече от сто милиона долара годишно. Снимката й се беше появявала два пъти на корицата на списание „Тайм“, а председателят на Федералния резерв редовно я търсеше, когато му трябваше съвет от частния сектор.
— Мисля, че знам защо Бакстър подкрепя законопроекта на Бродрик — обади се Ема, изпреварвайки Дебелия. — Но ти сигурен ли си в това, което ни каза, Нийл?
— Разбира се — отвърна с достойнство експертът, очевидно обиден, че някой може да се усъмни в проучването му. — Тя е най-големият финансов спонсор на Бродрик и изобщо не се притеснява да го показва. Освен това…
— Но защо го подкрепя? — повтори Демарко.
— Заради сина си — отвърна Ема.
— Какъв син?
— Някога е била омъжена и е имала син. Казвал се е Крейг Девън, запазил фамилията на баща си. Вероятно разбираш, че жена като Идит едва ли си е стояла у дома, за да отглежда деца. Предполагам, че след развода за него се е грижил баща му, а тя е плащала издръжка. Но както и да е. Крейг и семейството му били в Мадрид, когато терористите взривиха влаковете. Загиват жена му и дъщеря му — внучката на Идит, а той губи око, ръка и двата си крака.
— Господи Исусе! — промърмори Демарко.
— Но все пак оцелява. Връщат го в Щатите. Цели три години лежи по болници, операциите следват една след друга. Преживява всичко най-лошо, което може да се случи: инфекции, отхвърляне на трансплантирани тъкани. Когато най-после го изписват и той се прибира у дома с два крака от титан, кука вместо ръка, превръзка на окото и с чужд черен дроб, Крейг хваща един пистолет със здравата си ръка и слага край на живота си.