На следващия ден, четвъртък, двамата с момчето свързаха пластичния експлозив с радиостанциите и капсул-детонаторите. Материалът беше в излишък и сигурно щеше да стигне за още една бомба. Запита се какво да прави с него. Би могъл да го запази за следващата операция, или да накара момчето да го заложи на някое друго място в рафинерията. Но пътуването с експлозив беше опасно, а момчето не биваше да остава зад оградата по-дълго от планираното. Това многократно увеличаваше опасността да бъде открито.
После му хрумна едно много по-практично решение — да използва материала за живи хора.
Когато устройството беше готово, той каза на момчето, че трябва да го заложи в понеделник през нощта и да го задейства във вторник сутринта. Искаше да взриви резервоарите в работен ден. Избра вторник, защото много от работниците използваха не два, а три почивни дни.
Момчето само кимна.
Ох, това хлапе наистина щеше да му липсва.
После то най-после зададе въпроса, който очакваше от доста време насам.
— Какво ще стане с майка ми?
— Всичко ще бъде наред. Ще я разпитват, но няма да я арестуват. Ние ще й изпращаме пари, а когато теб те няма, тя ще може да преживява с това, което й отпуска държавата. Естествено, ще се радва на вечната Божия благословия, тъй като ще бъде майка на мъченик.
47
За ареста на Джубал Пю бяха нужни четирима души. На първо място Патси Хол от АБН. С нея щеше да е лесно, тъй като и без това изгаряше от желание да го тикне зад решетките. Вторият и третият живееха в Куинс, Ню Йорк. Единият беше окръжен прокурор, а другият — гангстер. Демарко реши първо да поговори с гангстера.
Къщата на Тони Бенедето се намираше в Озоун парк — двуетажна, средна по големина. Повечето от съседите му бяха работници, но имаше и неколцина мафиоти. На вратата го обискира една от горилите на Тони. Демарко го предупреди да внимава, защото е ранен, но ефектът беше обратен — мръсникът започна да го потупва по-силно. Усетил бинта от вътрешната страна на крака му, той го накара да си смъкне панталоните и се наведе да провери дали не става въпрос за скрит предавател. Най-после всичко свърши и Демарко закуцука към кухнята. Раната му пулсираше от натиска на грубите пръсти на бодигарда.
Тони седеше на кухненската маса, облечен в екип за джогинг — бежов суичър със затворен цип и клин в същия цвят, с бели ленти отстрани. Беше на шейсет и осем години, с голям нос и още по-големи уши. Боядисаната коса го правеше да изглежда по-скоро глупав, отколкото млад. Когато наближаваш седемдесет, косата ти не може да бъде същия цвят както когато си бил на двайсет.
На масата имаше кутийка „Слим-фаст“ редом с разтворен брой на „Уолстрийт Джърнъл“. Забелязал погледа на Демарко към напитката за отслабване, Тони подхвърли:
— Да знаеш, че действа. Опитах диетата на Аткинс, но кой може да живее без хляб и спагети? Сега пия това нещо за закуска и обяд, а вечер се храня нормално. — Очите му се плъзнаха по фигурата на Демарко: — Знаеш ли, че все повече започваш да приличаш на твоя старец?
Бащата на Демарко беше работил за друг гангстер от Куинс — Кармине Талиаферо. И двамата бяха покойници: Кармине от естествена смърт, а Джино Демарко от три куршума в гърдите. Бенедето беше наследил Талиаферо като бос на местната мафия и за известно време беше работил с бащата на Демарко.
— Аз съм и братовчед на Дани Демарко — промърмори той.
Домакинът се ухили, а Демарко изведнъж изпита желанието да смъкне с един удар очилата от големия му нос. Бенедето явно знаеше за връзката на бившата му жена с братовчед му, който в момента беше в затвора.
— Заради него ли си дошъл? — вдигна вежди Тони. — Да не вземеш да ме молиш като Мари да го измъкна от кафеза?
— Не ми пука дали ще изгние в затвора — намръщено отвърна Демарко. — Но ми трябва за една друга работа, ти също.
Бенедето мълчаливо го изслуша, отпивайки от диетичния млечен шейк.
— Не виждам какво може да ми попречи — кимна най-сетне той. — Но за какво ти е окръжният прокурор на Куинс?
Шибан, но напълно основателен въпрос, помисли си Демарко.
— Абе ти да не си полудял?! — викна Томас Фарли.
Окръжният прокурор на Куинс беше висок малко над метър и седемдесет и доста охранен, но добре скроеният костюм успешно прикриваше този недостатък. Най-хубавото у него бяха очите и косата му. Под широкото чело и гъстата, сресана назад сива грива блестяха тъмни пронизителни очи — напълно подходящи за човек, който обвинява престъпници. Тези очи излъчваха гняв, или престорен гняв, когато това беше необходимо. Но в момента преструвките бяха излишни и в погледа му се четеше неподправена ярост.