— Разбираш, нали? — попита Демарко.
— Да — кимна Дани.
— И си даваш сметка, че ако прецакаш нещата, този човек ще те убие?
— Да.
— Разбираш, че трябва да свършиш работата, а не просто да кажеш, че си направил всичко възможно?
— Да. Ще мога ли да видя Мари, преди да замина?
В главата на Демарко моментално изплува образът на бившата му жена в компанията на братовчед му. Образи, които искаше да забрави на всяка цена.
— Да, но само защото първо трябва да свърша някои неща. А ти трябва да си в първия самолет за Вашингтон утре сутринта. Оттам ще потеглим към Западна Вирджиния, но с отделни коли.
— Кой ще плати билета ми?
— Сам ще си го платиш!
— Добре де, ще го платя. Не е нужно да се държиш толкова…
— Искам да облечеш дрехите, които те превръщат в жалкия бандит, какъвто си бил винаги. Тъпи златни вериги около врата, крещяща вратовръзка, лъскав костюм. В общи линии да се облечеш така, както когато излизаш с нея. Ясно ли ти е?
— Да, но…
— Никакво „но“. Ако утре не се появиш във Вашингтон, заклевам се, че…
— Ще бъда там Джо, имаш думата ми.
Демарко с отвращение поклати глава. Неговата дума! Боже!
— И още нещо, Джо… Благодаря ти. Още не мога да повярвам, че правиш това заради мен.
— Не го правя заради теб, тъпако! Нито пък заради жена ти. Пет пари не давам дали ще гниеш в затвора, където ти е мястото!
49
Джубал Пю живееше в северния край на долината Шенандоа, на около петнайсет километра от Уинчестър, щата Вирджиния и на осем километра от границата със Западна Вирджиния. Имението му беше заобиколено от ябълкови градини и букови гори. Край пътищата между полегатите хълмове бълбукаха поточета, широки едва петдесет-шейсет сантиметра.
За Дани Демарко, който почти не напускаше Ню Йорк, това място беше невероятно. Прекоси пътища с имена като „Жабешко око“ или „Пъдпъдъча поляна“, а в един момент се оказа на петнайсетина километра от населено място, което се наричаше „Петльов мост“, Западна Вирджиния.
Следвайки инструкциите на братовчед си, Дани скоро откри фермата, имението, или дявол знае какво, където живееше Пю. Къщата се намираше в дъното, непосредствено до гората, отдалечена на поне двеста метра от портала. Беше голяма бяла постройка с два комина и петел-ветропоказател на покрива. Около къщата се виждаха няколко спомагателни постройки — вероятно гаражи или работилници. На паркинга отпред имаше пет-шест коли. Явно колекционирането на стари и безнадеждно потрошени модели беше на мода в тази част на света, тъй като Дани беше видял доста такива пред къщите, покрай които мина — качени на трупчета, без колела и разядени от ръжда.
Дани слезе от взетата под наем кола — стар таурус, но по-добра не можеше да си позволи. Приближи се към портала и подръпна тежкия катинар, въпреки че беше заключен. После се върна при колата, облегна се на капака и запали цигара. Онази мацка от АБН го беше предупредила да изчака, защото рано или късно някой щеше да се появи и да го попита кого търси.
Дани се беше наконтил с палто от камилска вълна, сив костюм, синя риза с широка бяла яка и копринена вратовръзка на „Версаче“, която струваше сто и петдесет долара и му беше подарък от Мари. На кутрето си носеше пръстен с цирконий, а на краката му блестяха черни мокасини на „Гучи“ с къдрави пискюлчета, вече покрити с тънък слой прах.
Десет минути по-късно от паркинга потегли един джип и тръгна по алеята към него. Шофьорът закова пред заключения портал и слезе. Беше по джинси и груби работни ботуши, а нагоре, въпреки студа, носеше само синя тениска. Беше около метър и осемдесет, слаб, но не кльощав, с добре очертани мускули на ръцете — от онези, които не се помпат във фитнеса, а се правят с яка работа. Лицето му беше загоряло и обветрено, с високи скули. На главата му имаше мръсна бяла бейзболна шапка с надпис „Питърбилт“. Дани беше чувал, че това е марка камиони, а не някакъв мръсен намек, но не разбираше защо човек трябва да носи подобна шапка. После забеляза пандизчийските татуировки по ръцете му — малки кръстчета между кокалчетата — и най-накрая му стана ясно, че в затвора той е членувал в някое арийско братство или нацистка банда.