— Хей, аз съм професионалист, знам какъв е залогът! — обиди се Дани.
— Ти си абсолютен боклук! Да не си мръднал оттам! — кресна Джо и затвори.
Тоя наистина ме мрази, въздъхна Дани.
50
Ема седеше на канапето във всекидневната и наблюдаваше пламтящия в камината огън. Чувстваше се самотна и отчаяна. В скута й лежеше кученцето на Кристин с големина на плъх. Кристин беше заминала при майка си в Хартфорд, където щеше да прекара нощта. Храненето и грижите за животинчето бяха поверени на Ема, тъй като майката на Кристин бе алергична към кучета. На два пъти се опита да го постави в специалната кошница, която му беше купила Кристин, но то, вероятно самотно, отново се връщаше във всекидневната и скачаше в скута й. Усещането на топлото телце с бързо биещо сърце беше странно и успокояващо, макар че същото чувство може би щеше да й осигури и бутилка с гореща вода, обвита в козина.
Ема беше отчаяна, защото беше изгубила голяма част от деня, опитвайки се да научи нещо повече за хората, стреляли срещу Демарко. Макар че самият той изобщо не се тревожеше за сигурността си, което я изненадваше, и беше убеден, че куршумите са били предназначени за убитата агентка на АБН, Ема имаше основателни поводи за съмнение. Но след три часа телефонни разговори с различни хора тя не научи нищо повече от това, което пишеха вестниците: застреляният шофьор на колата Хорхе Ривера бил дребен гангстер, свързан с банда латиноси. Занимавал се с продажба на дрога, но със сигурност не бе изпълнявал мокри поръчки. По отношение на партньорката му полицията не разполагала с нищо. Камерите пред сградата на АБН не успели да уловят лицето й, а в колата нямало никакви нейни отпечатъци.
Остатъка от деня прекара с Дебелия Нийл, който продължаваше да търси доказателства за връзки на Доблър и Бакстър с терористичните нападения. След пет часа в неговата компания (никой не би трябвало да остава толкова дълго в компанията на Дебелия!) резултатът беше нулев. В края на деня Ема реши да забрави за Идит Бакстър и да се съсредоточи върху дейността на Доблър. Беше ясно, че Бакстър спонсорира не само Бродрик, но и всички политици и организации, които демонстрират някаква антипатия към мюсюлманите. Плащаше на Прескот да издирва радикални ислямисти по света, но всичко това беше законно и тя го правеше съвсем открито. Обезумяла от мъка и чувство за вина, тази жена правеше всичко възможно да отмъсти за сина си, но дълбоко в себе си Ема чувстваше, че тя няма връзка с терористичните нападения. Макар че не можеше да й помогне, Ема се надяваше, че предчувствието не я лъже. При всички случаи човек в състоянието на Идит Бакстър не беше приятна гледка.
Телефонът иззвъня и кучето в скута й стреснато подскочи. Дано да е Кристин, помисли си тя.
— Ало?
— Обажда се Аниса Азис. Аз… Аз бих искала да говоря с вас.
— Къде? — попита Ема.
— Ами някъде близо до Ротондата. Удобно ли ви е?
— Аз живея в Маклийн, но…
— О, в такъв случай…
— Не, всичко е наред — побърза да каже Ема. — Ще дойда, но след около четири часа. Да се видим около десет и половина, става ли?
Надяваше се, че проклетото куче няма да обърне цялата къща наопаки.
— Бяха двама мъже — каза Аниса Азис.
Седяха на една от скамейките в просторния терасиран парк на Университета на Вирджиния. В далечния му край се виждаше Ротондата, проектирана от Томас Джеферсън по подобие на римския Пантеон.
— Не знам как са отключили, но късно през нощта нахлуха в стаята ми, грабнаха ме и ме хвърлиха в багажника на някаква кола. Пътувахме час, а може би и повече. Закараха ме в някакъв склад. В средата му имаше офис с остъклени стени. Единият от мъжете насочи пистолет в мен и ми подаде бележка на английски, в която пишеше да се съблека. Аз не го направих и той ме зашлеви. Мислех, че ще ме изнасилят, но те само ме съблякоха и ме завързаха за един стол.
Момичето потръпна. Нощта беше студена, може би три-четири градуса над нулата, но Аниса беше само по анцуг с качулка и с инициалите на университетския футболен отбор. Но Ема знаеше, че тръпките не бяха от студа.
— Как изглеждаха? — попита тя.
— Единият беше много едър, може би метър и деветдесет. Другият беше по-нисък и по-слаб, но много силен. Носеха ризи с дълъг ръкав и ръкавици, а на лицата си имаха скиорски маски.
— Цвят на очите?