— Кафяв, и на двамата.
Жалко. По-добре да бяха сини.
— Бели ли бяха според теб? Американци или чужденци?
— Не знам. Не казаха нито дума.
— Ясно. Какво стана после?
— В склада се появи още един, също с маска на лицето. Водеше вуйчо ми. После единият от мъжете — онзи кльощавият, се изправи зад мен. В ръцете си държеше две пръчки, свързани с жица. Преметна жицата през шията ми и започна да върти пръчките. Душеше ме. От шията ми потече кръв. Спря малко преди да изгубя съзнание. Видях, че третият говори нещо на вуйчо ми, после кльощавият отново започна да ме души. Вуйчо ми плачеше и се молеше. После онзи го изведе навън.
Аниса замълча, преглътна сълзите си и затвори очи.
— Оставиха ме сама. Дълго, може би повече от два часа. След това кльощавият отново се появи. Показа ми снимка на майка ми и брат ми, направена пред дома ни. На бележката, която тикна под носа ми, пишеше, че ако се оплача в полицията, ще убият мама и брат ми. Мен също. После… После свали ръкавицата си и… вкара пръста си в мен. След това ме развърза и ми позволи да се облека. Натикаха ме в багажника и ме изхвърлиха близо до студентското градче. Прибрах се в стаята си и направих опит да се обадя на вуйчо, но него го нямаше. По някое време пуснах радиото и чух какво е направил. И че е мъртъв.
— Аниса — промълви Ема. — Знам, че ти е трудно, но искам да те попитам нещо. Видя ли ръката на онзи мъж, когато свали ръкавицата си? Можеш ли да определиш расата му по нея?
Момичето понечи да поклати глава, после спря.
— Да — прошепна то. — Ръката му не беше тъмночервена или кафява, като на арабин или чернокож. Беше загоряла от слънцето, но приличаше на ръката на бял човек.
— Добре — кимна Ема. — Много добре.
— Имаше и още нещо. Когато започна да смъква ръкавицата си, за миг видях някакви сини кръстчета по кокалчетата му. Само за част от секундата. Мисля, че беше някаква татуировка, но не съм сигурна. Може би са били само мръсни петна.
— Какво друго си спомняш? Каква беше колата, с която те взеха? А някакви отличителни белези по дрехите им?
— Не, съжалявам.
Замълчаха за известно време, после Аниса кимна с глава към общежитията.
— Знаете ли, че тук дават стаи само на студенти от горните курсове? На такива, които според преподавателите имат специални заложби.
Ема поклати глава. Тя отлично знаеше какво има предвид момичето. Около парка се издигаха пет „павилиона“, запазени за авторитетни преподаватели, а между тях бяха разположени петдесет и четирите студентски стаи, наричани „стаи край моравата“. Строени горе-долу по времето на Томас Джеферсън, те нямаха бани и климатици, но въпреки мизерните условия, които предлагаха, бяха мечта за всеки студент. Там можеха да живеят само отличници, доказали качествата си.
— Нима мислите, че мюсюлманка като мен има шанс да получи една от тези стари и мрачни килии? — прошепна Аниса.
51
Тим Крокър обичаше професията си.
Харесваше колегите си и винаги беше готов да гаси пожари. Правеше всичко възможно да спасява хората и домовете им от огнената стихия. Дори сваляше котките им от дърветата, по дяволите! Това, което не обичаше, беше да гледа овъглени трупове.
Такава гледка — в случая четири изгорели до неузнаваемост трупа с оголени черепи, сгърчени тела и зинали в последен писък усти — той просто мразеше. Особено миризмата. След подобни инциденти той не беше в състояние да хапне месо цял месец.
Пожарът беше започнал в спалнята на апартамента на третия етаж. В резултат таванът се беше срутил и двама души в спалнята на четвъртия бяха пропаднали долу. Мъж и жена, проснати върху труповете на двойката от третия етаж.
Хората на Крокър си бяха свършили работата. Пожарът беше потушен за по-малко от час след подадения сигнал. Нямаше други жертви въпреки тежките поражения в още три апартамента. А сградата беше спасена. Безпокоеше го причината за пожара. Без да е експерт по палежите, Крокър имаше достатъчно опит, за да прецени, че тук не става въпрос нито за експлозия на газ за битови нужди, нито за заспал човек с цигара в ръка. Но взрив несъмнено е имало, и то достатъчно силен, за да пръсне няколко прозореца на съседната сграда. А това, което беше избухнало, най-вероятно е било свързано с контейнер, съдържащ запалителен материал. Иначе казано, в този напълно унищожен апартамент се беше задействал някакъв детонатор.
Следователно тук не ставаше въпрос за откачалка, която се забавлява при вида на горяща сграда, нито пък за мошеник, който иска да си прибере застраховката. Не, това беше нещо друго. Крокър не знаеше какво е, а и не го интересуваше. То беше работа на ченгетата и експертите по палежите.