Патриша Корнуел
Двойни убийства
1.
В събота, последния ден на август, започнах работа преди разсъмване. Не видях леката утринна мъгла да се вдига от тревата или небето да просветлява, преди да стане яркосиньо. През цялата сутрин стоманените маси бяха заети от трупове, а в моргата няма прозорци. Денят на труда в град Ричмънд започна с няколко катастрофи и престрелки.
Беше два следобед, когато най-после успях да се върна в дома си в Уест енд и да чуя, че Бърта работи в кухнята. Тя чистеше вкъщи всяка събота и от предишните ми инструкции знаеше, че не трябва да обръща внимание на телефона, който току-що бе започнал да звъни.
— Не съм тук — казах високо, докато отварях хладилника.
Бърта спря да чисти.
— Звъня и преди минута — каза тя. — А и малко по-рано. Същият мъж.
— Никой няма вкъщи — повторих.
— Както кажете, доктор Кей.
Четката отново се задвижи по пода.
Опитах се да игнорирам безплътното съобщение, което се носеше от телефонния секретар и нарушаваше спокойствието в слънчевата кухня. С настъпването на есента започвах да се запасявам с хановерски домати, които през лятото приемах за нещо естествено. Бяха останали само три. И къде беше салатата с пиле?
Сигналът на телефонния секретар бе последван от познатия мъжки глас:
— Док? Марино е…
О, господи, помислих си, докато нервно затръшвах вратата на хладилника. Детектив Пийт Марино от ричмъндския отдел „Убийства“ беше излязъл из улиците още в полунощ и преди малко го бях видяла в моргата, докато вадех куршумите от един от неговите случаи. Вече трябваше да е на път към езеро Гастън за планирания за уикенда риболов. Аз самата очаквах с нетърпение свободното време, за да поработя в двора си.
— Отдавна се опитвам да те открия, но трябва да тръгвам. Пробвай пейджъра ми…
Гласът на Марино звучеше разтревожено.
Вдигнах слушалката.
— Тук съм.
— Това ти ли си, или проклетата ти машина?
— Отгатни — отговорих рязко.
— Кофти новини. Намерили са друга изоставена кола. В Ню Кент, на мястото за отдих на шейсет и четвърта магистрала, в западна посока. Бентън току-що ми се обади…
— Още една двойка? — прекъснах го, напълно забравила плановете си за деня.
— Фред Чейни, бял, деветнайсетгодишен. Дебора Харви, бяла, деветнайсетгодишна. За последен път са ги видели около осем часа снощи, когато са потеглили от ричмъндската къща на Харви на път към Спиндрифт.
— И колата е в западното платно? — запитах учудено, защото Спиндрифт, Северна Каролина, е на три и половина часа път, на изток от Ричмънд.
— Аха. Изглежда, са се движили в обратната посока — към града. Патрул е намерил колата, джип чероки, преди около час. Няма и следа от хлапетата.
— Веднага тръгвам — казах.
Бърта не беше спряла да чисти, но знаех, че е попила всяка дума.
— Ще си тръгна веднага щом свърша тук — успокои ме тя. — Ще заключа и ще наглася алармата. Не се тревожете, доктор Кей.
Ужас пробяга по нервите ми, когато грабнах чантата си и забързах към колата.
До този момент двойките бяха четири. Всички първо изчезнали, а впоследствие ги намирахме убити на различни места, в радиус около седемдесет километра от Уилиямсбърг.
Случаите, кръстени от пресата „Двойните убийства“, бяха необясними. Изглеждаше, че никой няма идея или вероятна хипотеза, дори ФБР и неговата „Програма за задържане на жестоки престъпници“, наречена ПЗЖП, която включваше национални данни, обработени от компютър, способен да свърже изчезнали хора с неидентифицирани трупове и да открие връзката в серийни убийства. След като телата на първата двойка бяха намерени преди повече от две години, местният екип на ПЗЖП, който се състоеше от специалния агент на ФБР Бентън Уесли и детектива ветеран от ричмъндския отдел „Убийства“ Пийт Марино, беше помолен от градската полиция да сътрудничи. Изчезна още една двойка, после — други две. При всеки един от случаите, докато ПЗЖП бъдат уведомени и Националният център за криминална информация — НЦКИ — успее да изпрати описания до полицейските управления из цялата страна, изчезналите тийнейджъри бяха вече мъртви и се разлагаха някъде из горите.
Изключих радиото, преминах покрай будката, където събираха таксите за магистралата, и подкарах бързо по И-64 на изток. Изведнъж в съзнанието ми нахлуха сцени и гласове. Кости и изгнили дрехи разпилени между листата. Привлекателни, усмихнати лица на тийнейджъри, гледащи от първите страници на вестниците, и зашеметените, разстроени семейства, интервюирани по телевизията, които ми се обаждаха по телефона.