— Моята Деби никога не е взимала наркотици — продължи Пат Харви, борейки се с напиращите сълзи. — Не се занимава с разни смахнати религии или култове. Темпераментна е и понякога изпада в депресия като всеки нормален тийнейджър. Но не би… — Тя спря изведнъж, като се опитваше да се овладее.
— Трябва да се опитате да се справите с настоящето — казах кротко. — Не знаем какво се е случило с дъщеря ви. Не знаем какво е станало с Фред. Може да измине дълго време, преди да разберем. Има ли още нещо, което бихте могли да ми кажете за нея, за тях? Каквото и да е, стига да може да помогне.
— Тази сутрин дойде един полицай — отговори тя с треперещ глас. — Той влезе в нейната стая и взе няколко от дрехите й, както и четката й за коса. Каза, че били нужни за кучетата, трябвали им дрехите. И се нуждаели от косми от косата й, за да ги сравнят с тези, които може да се намерят в джипа й. Искате ли да я видите? Да видите стаята й?
Почувствах любопитство и кимнах.
Последвах я по излъсканите дървени стъпала към втория етаж. Стаята на Дебора се намираше в източното крило, откъдето можеше да наблюдава изгрева и облаците, които се събираха над река Джеймс. Не беше типичната тийнейджърска стая. Мебелите бяха скандинавски, семпли като дизайн и изработени от великолепно светло тиково дърво. Кувертюра в сини и зелени тонове покриваше голямото легло. На пода лежеше индиански килим в розово и лилаво. Енциклопедии и романи изпълваха библиотечката, а на двете полици над бюрото бяха подредени трофеи и дузини медали, закачени на ярки панделки. На най-горната лавица имаше голяма снимка на Дебора върху греда, с извит гръб и разперени ръце като грациозна птица. Изражението на лицето й, също както и детайлите в личното й светилище, излъчваше дисциплинираност и благородство. Не трябваше да съм майка на Дебора Харви, за да разбера, че това деветнайсетгодишно момиче наистина беше специално.
— Деби избра всичко сама — каза госпожа Харви, докато аз се оглеждах наоколо. — Мебелите, килима, цветовете. Не може да се разбере, че само преди няколко дни е била тук и е приготвяла багажа си за училище.
Тя се втренчи в куфарите и раклата в ъгъла и прочисти гърлото си.
— Толкова е организирана. Предполагам, наследила го е от мен. — Пат Харви се усмихна нервно и добави: — Може нищо друго да не съм, но поне съм организирана.
Спомних си джипа на Дебора. Беше безупречен и отвън, и отвътре. Багажът и останалите неща — грижливо подредени.
— Тя се грижи чудесно за вещите си — продължи госпожа Харви и отиде до прозореца. — Често съм се тревожила дали не я презадоволяваме. Дрехите й, колата й, пари. Ние с Боб доста сме обсъждали този въпрос. Трудно е, защото вечно съм във Вашингтон. Но когато миналата година ме назначиха, всички ние решихме, че ще е прекалено, ако цялото семейство се премести, а и бизнесът на Боб е тук. По-лесно беше да си наема апартамент и да си идвам у дома за уикендите, когато мога. Изчаквахме да видим какво ще стане при следващите избори.
След дълга пауза тя продължи:
— Предполагам, това, което се опитвам да обясня, е, че никога не съм успявала да кажа „не“ на Деби. Трудно е да си разумен, когато искаш най-доброто за децата си. Особено щом си припомниш собствените си желания на същата възраст, неувереността, породена от дрехите, с които си облечен, външния си вид. Ясната мисъл, че родителите ти не могат да си позволят да платят на дерматолог, зъболекар или пластичен хирург. Опитахме да въведем известна скромност. — Тя скръсти ръце пред себе си. — Понякога не съм съвсем сигурна, че сме направили правилния избор. Например джипът й. Бях против тя да има собствена кола, но нямах енергия да се разправям. А и съвсем типично за практичен човек като нея, тя искаше сигурна кола, с която да може да се придвижва при всякакво време.
Запитах колебливо:
— Когато споменахте пластичен хирург, имахте ли предвид нещо специално по отношение на дъщеря си?
— Големите гърди са несъвместими с гимнастиката, доктор Скарпета — отговори тя, без да се обърне. — Още на шестнайсет години Деби беше прекалено развита. Това не само я караше да се срамува, но и пречеше на спорта. Миналата година се погрижихме за този проблем.
— В такъв случай тази снимка е нова — казах аз, тъй като момичето, което виждах, представляваше елегантна скулптура с идеално оформени мускули, гърди и бедра.