Тя ни остави, за да отиде до кухнята, и Марино запита:
— Чувала ли си се с него наскоро?
— Денвър е прекрасен — отговорих уклончиво.
— Мръсна работа е това, ако искаш моето мнение. Изкарват го от дълбокото му прикритие и го държат в Куантико за известно време. А после го пращат да работи върху нещо, за което няма право да разкаже на никого. Ето още една причина, поради която не биха могли да ми платят достатъчно, за да се запиша в Бюрото.
Не отговорих.
Той продължи:
— Свършено е с личния ти живот. Както казваха преди: „Ако Хувър2 искаше да имаш жена и деца, щеше да ти ги даде заедно със значката“.
— Хувър беше много отдавна — казах и се загледах навън в дърветата, които се полюляваха от вятъра.
Изглеждаше, че пак ще вали, този път сериозно.
— Може и така да е. Но все още нямаш право на личен живот.
— Не съм сигурна, че който и да е от нас го има, Марино.
— Това е проклетата истина — измърмори той под носа си.
Чуха се стъпки и Уесли влезе, облечен в костюм, с вратовръзка, сив панталон и колосана бяла риза, леко измачкана. Изглеждаше изморен и напрегнат. Запита дали жена му ни е предложила питиета.
— Кони се грижи за нас — отговорих.
Уесли седна и погледна часовника си.
— Ще вечеряме след около час — каза той и скръсти ръце в скута си.
— Не съм чувал нищичко от Моръл — започна Марино.
— Страхувам се, че няма новини. Нищо обнадеждаващо — отговори Уесли.
— Не съм и мислил, че има. Просто ти казвам, че не съм чул нищичко от Моръл.
Лицето на Марино беше безизразно, но усещах негодуванието му. Макар все още да не бях чула никакви оплаквания от него, предполагах, че се чувства като футболист, принуден този сезон да седи на пейката. Винаги досега се беше радвал на добро сътрудничество с детективите от другите служби и всъщност това правеше екипа на ПЗЖП във Вирджиния силен. Но започнаха случаите с изчезналите двойки и следователите спряха да си говорят помежду си. Не говореха и с нас с Марино.
— Разследването е в застой — уведоми ни Уесли. — Не можахме да стигнем по-далеч от източното място за отдих, където кучето загуби следата. Единственото друго, което се появи, е разписка, намерена в джипа. Очевидно Дебора и Фред са спрели в „Седем-единайсет“3, след като са напуснали къщата на Харви в Ричмънд. Купили са кашонче „Пепси“ и още няколко дреболии.
— В такъв случай там е направена проверка — каза Марино раздразнено.
— Разпитали са продавачката, която е била на смяна тогава. Тя си спомня влизането им в магазина. Било малко след девет часа вечерта.
— Сами ли са били? — запита Марино.
— Така изглежда. Никой друг не е влязъл с тях, а ако някой е чакал в джипа, не е имало нищо нередно, съдейки по поведението им.
— Къде се намира този „Седем-единайсет“? — попитах.
— Приблизително на седем километра от мястото за отдих, където открихме джипа — отговори Уесли.
— Каза, че са купили още няколко дреболии — отбелязах. — Не можеш ли да си по-точен?
— Точно това смятах да направя — каза Бентън. — Дебора Харви е купила кутия тампони. Попитала дали може да използва тоалетната, но й отговорили, че това е нарушение на правилника. Продавачката ни обясни как ги е насочила към мястото за отдих на И-64.
— Където кучето е загубило следата — каза Марино и се намръщи озадачено. — Срещу мястото, където намерихме джипа.
— Точно така — отговори Уесли.
— А пепсито, което са купили? — попитах. — Намерихте ли го?
— Шест кутии „Пепси“ лежаха в хладилната чанта, когато полицията преглеждаше джипа.
Бентън млъкна, щом жена му се появи с нашите кафета и чаша чай с лед за него. Тя ни сервира мълчаливо, после излезе от стаята. Кони Уесли изглеждаше тренирана в дискретност.
— Смяташ, че са отишли на мястото за отдих, за да може Дебора да се погрижи за проблема си, и там са се срещнали с откачения, който ги е пречукал — вмъкна Марино.
— Не знаем какво е станало с тях — напомни ни Уесли. — Има много възможности, за които трябва да се замислим.
— Например? — запита все още намръщено лейтенантът.
— Похищение.
— Искаш да кажеш — отвличане? — Марино не криеше скептицизма си.
— Не забравяй коя е майката на Дебора.
— Да, знам. Госпожа безпощадната Наркоцарица, която получи поста си, защото президентът искаше да даде на феминистките движения нещо, с което да се занимават.
2
Дж. Е. Хувър — основател и дългогодишен директор на Федералното бюро за разследване (ФБР). — Б.пр.