Протегнах се към телефона с намерение да позвъня на Пат Харви и да отменя обеда ни. Но не можех да забравя изражението на лицето й, когато слезе от хеликоптера с пуловера на дъщеря си в ръка. Не можех да забравя и лицата на другите родители. Оставих телефона, заключих къщата и се качих в колата си.
Хората на държавна служба не могат да си позволят лукс и уединение, освен ако имат и някакви други доходи. Очевидно заплатата на Пат Харви бе нищожно зрънце от семейното й богатство. Живееха близо до Уиндзър на река Джеймс в подобна на палат къща, която гледаше към реката. Изчислих приблизително, че парцелът е поне пет акра. Беше заобиколен от висока тухлена стена, по която имаше окачени знаци „Частна собственост“. Завих по широк частен път, засенчен от дървета. Масивната врата от ковано желязо се отвори плавно, преди да успея да спусна прозореца си и да натисна звънеца. После се затвори зад мен, когато продължих напред. Паркирах до черен ягуар пред римска галерия с колони от стари червени тухли, фугирани с бяло.
Предната врата се отвори, докато излизах от колата си. Пат Харви изсуши ръцете си с кърпа за чинии и ми се усмихна смело от върха на стълбите. Лицето й беше бледо, очите — зачервени и изморени.
— Чудесно е, че дойдохте, доктор Скарпета. — Тя ме покани да вляза: — Моля, влезте.
Фоайето бе просторно като всекидневна. Последвах я през официалния хол към кухнята. Мебелировката датираше от осемнайсети век. От стена до стена лежаха ориенталски килими. По стените висяха оригинални картини от импресионисти, а в камината артистично бяха подредени букови цепеници. Кухнята поне изглеждаше функционална и обитаема. Останах с впечатлението, че в къщата няма никой друг.
— Джейсън и Майкъл са навън с баща си — обясни тя, когато попитах. — Момчетата пристигнаха тази сутрин.
— Колко големи са те? — запитах аз, докато тя отваряше вратичката на фурната.
— Джейсън е на шестнайсет, а Майкъл — на четиринайсет. Деби е най-голямата.
Пат Харви се огледа наоколо за ръкавиците за тенджери, изключи фурната и постави печеното на котлона. Ръцете й трепереха, докато вадеше нож и лопатка от чекмеджето.
— Бихте ли желали вино, чай, кафе? Това е съвсем леко. Забърках и една плодова салата. Помислих си дали не искате да седнем отвън на терасата. Надявам се, че ще ви хареса.
— Чудесно ще бъде — отговорих. — А и с удоволствие бих пила едно кафе.
Тя отвори разсеяно фризера и извади пакет „Ирландски крем“ от него. Отмери необходимото количество и го сложи в кафеварката. Гледах я, без да проговоря. Изглеждаше отчаяна. Съпругът и синовете й не бяха у дома. Дъщеря й беше изчезнала, а къщата — празна и прекалено тиха.
Пат Харви не започна да задава въпроси, докато не седнахме на терасата. Плъзгащите се врати бяха отворени, реката под нас проблясваше на слънцето.
— Това, което направиха кучетата, доктор Скарпета — започна тя, ровейки из салатата си. — Имате ли някакво обяснение?
Имах, но не исках да го споделя с нея.
— Очевидно кучето се разстрои. Но с другото не стана така, нали? — забележката й бе поднесена като въпрос.
Наистина другото куче — Салти — реагира по съвсем различен начин от Нептун. След като то подуши седалката на шофьора, Гейл закачи нашийника му и изкомандва „Търси“. Кучето потегли като състезателна хрътка. То премина покрай отбивката и мястото за пикник. После потегли Гейл през паркинга към магистралата и за малко щяха да го смачкат, ако тя не беше изкрещяла: „Седни!“. След това те пресякоха внимателно шосето и се отправиха към другото място за отдих, което се намираше точно срещу онова, където бе открит джипът на Дебора. Най-накрая хрътката изгуби следата на паркинга.
— Трябва ли да вярвам — продължи госпожа Харви, — че който и да е карал джипа на Деби за последен път, е излязъл от колата, пресякъл е западното място за отдих и шосето, влязъл в кола, паркирана в източната част, и си е тръгнал?
— Това е възможно обяснение — отговорих аз, като едва се насилвах да хапна нещо.
— Какво друго възможно обяснение има, доктор Скарпета?
— Хрътката е усетила някаква миризма. Колкото до това от кого или от какво — не знам. Може да е била миризмата на Дебора, Фред или трети човек…
— Джипът е стоял там с часове — прекъсна ме госпожа Харви, гледайки втренчено към реката. — Предполагам, всеки би могъл да влезе вътре, за да търси пари или нещо ценно. Стопаджия, скитник, пешеходец, който после е пресякъл до другата страна на магистралата.