Не й напомних очевидното. Полицията бе открила портфейла на Фред Чейни в жабката заедно с кредитни карти и трийсет и пет долара в брой. Не изглеждаше да е ровено в багажа на двойката. Доколкото някой можеше да каже, от джипа не липсваше нищо, освен хората, които са били в него, и чантата на Дебора.
— Начинът, по който реагира кучето — продължи тя сухо. — Струва ми се, това не е обичайно. Нещо го изплаши. Най-малкото — разтревожи го. Различна миризма — не тази, която усети другото куче. Мястото, където сигурно Деби е седяла… — Гласът й заглъхна, когато очите й срещнаха моите.
— Да. Изглежда, двете кучета са усетили различни миризми.
— Доктор Скарпета, моля ви, бъдете откровена с мен. — Гласът й затрепери. — Не жалете чувствата ми. Моля ви. Знам, че кучето нямаше да се разстрои толкова много, ако за това нямаше основателна причина. Естествено, вашата работа ви е срещала с доста претърсвания с хрътки. Сблъсквали ли сте се с това и преди — с подобна реакция от страна на кучетата?
Беше ми се случвало. Два пъти. Единият — когато хрътката подуши багажника на кола, в който беше превозвана жертва на убийство, открита в контейнер за боклук. Другият — когато миризмата ни отведе до мястото, където една жена бе изнасилена и убита.
Единственото, което казах обаче, беше:
— Хрътките са склонни да реагират остро на хормонални миризми.
— Моля? — Тя изглеждаше объркана.
— Секреции. Животни, насекоми, секреции. Например полови хормони — обясних безстрастно. — Запозната ли сте с начина, по който „кучетата маркират територията си“ или нападат, когато подушат страх?
Тя не отговори. Просто седеше и ме гледаше втренчено.
— Когато човек е възбуден сексуално, нервен или уплашен, в тялото стават хормонални промени. Смята се, че различаващите миризми животни, като хрътките, могат да ги усетят в секретите, които се отделят от жлезите ни…
Госпожа Харви ме прекъсна:
— Деби се оплака от менструални болки малко преди Майкъл, Джейсън и аз да тръгнем към вилата. Периодът й точно беше започнал. Може ли това да обясни… Да кажем, ако е седяла на мястото до шофьора, може това да е била миризмата, усетена от кучето?
Не отговорих. Предположението й не отговаряше на изключителната реакция на хрътката.
— Не е достатъчно. — Пат Харви отмести поглед от мен и усука ленената салфетка в скута си. — Не е достатъчно да обясни защо кучето започна да вие и козината на гърба му настръхна. О, господи! Същото като с другите двойки, нали?
— Не мога да твърдя подобно нещо.
— Но си го мислите. И полицията го мисли. Ако още от самото начало всички не мислеха точно за това, нямаше да ви повикат вчера. Искам да знам какво е станало с тях. С другите двойки.
Не казах нищо.
— Според това, което прочетох — притисна ме тя, — вие сте присъствали навсякъде, повикана от полицията.
— Да.
Тя бръкна в джоба на блейзъра си, извади лист хартия и го приглади.
— Брюс Филипс и Джуди Робъртс — започна да чете тя, като че ли имах нужда да чуя имената отново. — Влюбени съученици, изчезнали преди две години и половина през юни, когато си тръгнали от дома на един приятел в Глочестър и никога не се завърнали по домовете си. На следващата сутрин камарото на Брюс било открито на шосе 17. Ключовете висели от волана, вратите — отключени, а прозорците — отворени. Десет седмици по-късно са ви извикали в една гориста местност на изток от щатския парк „Йорк ривър“, където ловци случайно попаднали на два почти напълно оголени скелета, лежащи по очи между листата. Те се намирали приблизително на шест километра от мястото, където колата на Брюс била намерена десет седмици по-рано.
Спомних си, че точно по това време ПЗЖП бяха помолени за съдействие от местната полиция. Това, което Уесли, Марино и детективът от Глочестър не знаеха, беше фактът, че през юли втора двойка бе обявена за изчезнала — месец след изчезването на Брюс и Джуди.
— После идват Джим Фрийман и Бони Смит. — Госпожа Харви погледна към мен. — Те са изчезнали последната събота на юли, след купон около басейна в дома на Фрийман на „Провидънс фордж“. Късно същата вечер Джим тръгнал, за да закара Бони до тях, а на следващия ден полицай от градчето Чарлс открил колата на Джим, изоставена на около двайсетина километра от дома на Фрийман. Четири месеца по-късно, на дванайсети ноември, ловци от Уест Пойнт намерили телата им…
Пат Харви не знаеше, че въпреки многобройните ми молби не бях получила копия от поверителните части на полицейските доклади, снимките от местопрестъпленията или описите на уликите, помислих аз раздразнено. Отдавах очевидната липса на сътрудничество на това, че разследването се водеше от прекалено много служби.