— Мамка му!
Ръцете му се свиха в юмруци. Единственият човек, който беше в състояние да стори това, беше Никълъс Линеър.
Насочи поглед към небето, устните му се разтегнаха в жестока усмивка. Отдавна беше разбрал, че в живота има моменти, в които светът променя своята форма и съдържание под натиска на обстоятелствата и бурните емоции. Подобно нещо се случи в нощта, когато беше убит дядо му, а двамата с Джаки станаха свидетели на престъплението, сгушени на покрива на къщата. За втори път го изпита в джунглите на Лаос, когато дивите планинци от племето нунги го приеха за свой и татуираха вътрешната част на китката му с Гим — вертикалния, тъмносин полумесец. Сега изпитваше това чувство за трети път. Накъдето и да погледнеше, очите му срещаха неестествено ясните очертания на околните небостъргачи, сияйни и остри като бръснач… Жадно поглъщаше хладния въздух на токийската нощ, имаше чувството, че отново се е завърнал в Хималаите… Ето, най-сетне се изправиха един срещу друг, само двамата! Нали за това беше мечтал? Да се изправи срещу своя двойник, срещу тъмната сянка на човека, когото чувстваше близък като едноутробен близнак…
Линеър му погоди номер. Усмихни се, посъветва го компютърът и упорито отказа да се подчини на командите му. Значи Линеър също е решил да влязат в директен двубой. Е, добре. Танцът на смъртта започва. Притиснати един в друг като любовници, те ще следват сложните стъпки на този танц, ще излизат на светлината на прожекторите, после отново ще изчезват в мрака… Здраво свързани от тайнствената нишка на миналото.
Реалността се сви и изчезна. Майк се озова сред пустотата на Вселената, прорязвана от ослепителни ивици светлина и непрогледен мрак. Изпита чувството, че двамата с Никълъс Линеър са противоположни полюси, протонът и електронът на последния атом в света, които обикалят около ядрото в шеметна орбита, тръпнещи от уплаха и възторг пред неизбежния сблъсък. Сблъсък, който за единия от тях ще означава живот, а за другия — унищожение…
Светци
Древните самураи са се ужасявали от мисълта, че могат да умрат в леглото, а не на бойното поле.
Същото се отнася и за свещеника, решил да търси Пътя…
Астория
Пролетта на 1957 г. — зимата на 1945 г. Пролетта на 1961–1962 г.
В момента, в който срещна Бърнис, Джаки Леонфорте разбра, че съдбата й е отредила специална роля. Затворена зад стените на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“, тя усети, че притежава особено вътрешно прозрение, позволяващо й да надникне отвъд благата фасада на Светата майка, чак до сърцето й на боец.
Погледна крадешком към Мама, която със сигурност не притежаваше това прозрение. Но тя беше съвсем обикновена жена, друго не можеше да се очаква. Понякога, отпусната в леглото с широко отворени очи, Джаки се питаше дали появата й в това семейство не е резултат на някаква грешка. Може би са я разменили в родилното, може би някъде в огромния град има момиче, което живее нейния живот… На моменти беше толкова сигурна в това, че се изключваше напълно, отказваше всякакъв контакт със средата, която я заобикаляше.
Мама, уплашена от зачестилите появи на подобни пристъпи, реши да я заведе на лекар в Манхатън. Джаки запомни пътуването с влака по дългия мост далеч по-добре, отколкото загриженото лице на доктора.
— Нищо й няма — обяви той след продължителния преглед и Мама се разплака от облекчение. — Трябва да й обръщате по-голямо внимание и това е всичко. Момичето е отегчено.
— Зная, че не си щастлива — каза Мама във влака по обратния път. — От доста време го забелязвам, но все не правя нищо… — дланта й легна върху ръката на Джаки, от гърдите й се откърти тежка въздишка. — Надявах се, че ще ти мине с възрастта, но явно не става така… Време е да те заведа в Астория.
Джаки се влюби в манастира в мига, в който желязната врата се отвори да я пропусне в зелената градина. Хареса й особената миризма на изсушена от слънцето трева жуженето на пчелите около розите, гръмката птича песен в заемите клони на дърветата.
Но най-силно я впечатли присъствието. Тук може би наистина се усещаше присъствието на Бога — както горещо вярваше Бърнис. А може би просто липсваше постоянното насилие, сред което беше израснала Джаки.
Каквото и да беше това присъствие, тя го усещаше като силна и топла ръка върху рамото си. И Бърнис го знаеше.