„Когато се видяхме за пръв път миналата година, душата ти кипеше от омраза срещу Якудза. Нямаше как да ти разкажа истината за баща ти… Нямаше как да ти обясня, че ние двамата с него бяхме партньори в строителството на Нова Япония от 1946-та до смъртта му през 1963-та… След това продължих сам, тъй като възгледите на Полковника трябваше да бъдат приложени на практика. Без значение беше фактът, че аз съм Кайшо — върховен оябун на всички Якудза…
Баща ти притежаваше гениална проницателност. Ти си негов син и в крайна сметка аз стигнах до решението да те привлека на своя страна. Не за да ме закриляш, както ти казах в началото… Вероятно вече си разбрал, че и сам мога да се пазя… Това беше началото на оздравителния процес за теб. Трябваше да се освободиш от гнева си срещу Коей, сложил началото на яростната ти омраза срещу всички Якудза… Едва тогава щеше да бъдеш в състояние да разбереш истината, скрита зад непроницаемата маска на баща ти и да я приемеш… Време е да продължиш делото, което започнахме ние двамата с баща ти…“
Преди около две години Никълъс и Нанги решиха да купят второразредния френски ресторант, който заемаше мецанина на небостъргача Шинжуку Сюриу. Ремонтът продължи година и половина, цяла армия архитекти и дизайнери се бяха заели да превърнат неуютното помещение в най-скъпия нощен клуб-ресторант на японската столица.
Откриването стана едва преди три месеца и беше шумно отразено от пресата. Заведението моментално привлече клиенти от най-висшите слоеве на японското общество. Но тази вечер ресторантът беше затворен. В блестящите зали щяха да присъстват единствено официалните гости, поканени за откриването на „Кибер-нет“.
Внушителното триетажно пространство беше запълнено от подобни на тераси платформи, върху които бяха разположени по три-четири маси във формата на бумеранг. Всички гледаха към широк дансинг, който, благодарение на сложната лазерна техника, изглеждаше покрит с пъстър персийски килим. Скритото осветление създаваше илюзията, че масите висят във въздуха като летящи килимчета, потопени в синкаво сияние. Стените към кухненските помещения бяха покрити с панели от вишнево дърво, под тях се извиваше дълъг бар с блестящо метално покритие. Огледалните лавици зад него бяха задръстени от вносни питиета с екзотични имена, върху тях имаше дори бира от Филипините и малки частни пивоварни в Съединените щати.
Никълъс завари дансинга претъпкан с елегантно облечени хора, във въздуха се носеха приглушени разговори на поне десет различни езика. Навалицата пред бара беше особено голяма, тримата бармани сръчно изпълняваха поръчките. Шестдесет и шест вградени в стените и пода хай-фи бокса дискретно озвучаваха помещението с хладния джаз на Майлс Дейвис.
Десетки глави се извърнаха в негова посока, стотици очи пробягаха одобрително по стегнатото му тяло на танцьор с широки рамене и тесни бедра. Най-впечатляваща от всичко беше походката му — пъргава и гъвкава, с фини и някак флуидни движения. Тя нямаше нищо общо с походката на повечето хора, по-скоро приличаше на плавно плъзгане в разредена атмосфера. Центърът на тежестта му падаше ниско, някъде към слабините. Мястото, което японците наричат „хара“. Тъмната, леко чуплива коса влизаше в странно противоречие с ориенталските черти на лицето му, особено с високите скули и издължените бадемови очи. Едновременно с това в тези черти се долавяше безспорното присъствие на европейския ген.
Засече Канда Тьорин и започна да си пробива път към него. Наскоро прехвърлил тридесетте, Тьорин беше висок и слаб мъж с приятно издължено лице и сдържаното поведение на човек с богат опит. Никълъс все още не беше си изградил окончателно мнение за него, но нямаше никакво съмнение, че младият мъж е бил от голяма помощ на Нанги по време на неговото отсъствие. Свидетелство за това беше фактът, че неотдавна Нанги го беше издигнал на поста първи вицепрезидент — длъжност, която рядко се дава на толкова млад човек.
Откровено казано, Никълъс не беше доволен от прекомерната близост на съдружника си с този човек. Тя някак си пречеше на приятелството му с Танцан Нанги. Без съмнение Тьорин бе надарен с блестящ ум и в това отношение преценката на Нанги беше точна. Но в поведението му се долавяше и присъствието на огромни амбиции, особено когато ставаше въпрос за „Кибер-нет“… А може би не е така, може би Никълъс е прекалено мнителен? Може би Тьорин е взел присърце делата на „Сато интернешънъл“ просто за да попълни вакуума, оставен от самия него… Въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че младият човек взема участие в колективната игра единствено от личен интерес… Ако е така, нещата могат да поемат в непредвидима посока.