Бърнис бавно се облегна в стола си. Стана й ясно, че е изправена пред най-решителното предизвикателство на съдбата. Държеше го в ръцете си, усещаше вкуса му, но въпреки това беше необичайно спокойна.
— Мила моя, преди да продължим този разговор, искам да ти кажа, че най-лесното нещо на света е да даваш съвети. Трудното е да ги приемеш…
— О, Бърнис! За какво според теб съм тук? — клепачите на Камила овлажняха. — Дойдох за съвета ти, нямам друг, към когото да се обърна. Заклевам се, че ще го приема!
— Намираш се в Божи дом. Дадеш ли клетва между тези стени, тя трябва да бъде изпълнена.
— Ще бъде! — преглътна с усилие Камила.
— Много добре — кимна Бърнис. — Тогава нека се обърнем към Гьоте. „Мъжете нямат достатъчно въображение да посрещнат реалността“, казва той. Нека ти обясня с какво ни засяга тази сентенция. Ти спомена за обичаите, мила. Каза, че не знаеш нищо за бизнеса на съпруга си и аз ти повярвах. Това в неговите очи, а и в очите на всички мъже, е напълно в реда на нещата. Но опирайки се на логиката на Гьоте, аз не мога да го приема като факт.
— Какво имам предвид? Векове наред мъжете са вършили това, което са считали за необходимо. Резултатът обикновено е един — войни и кръвопролития. Просто защото те не познават друг начин за изглаждане на споровете помежду си. Но смъртта на нашите синове съвсем не означава светло бъдеще. — Пръстът на Бърнис предупредително се вдигна пред лицето на Камила. — Искам да помислиш добре… Болестта на съпруга ти може би е знамение. Преди три нощи ми се присъни Бог. Протегна ръка в мрака, от нея излетя мълния… Тогава нямах представа за посоката й, но сега вече имам.
Лицето на Бърнис грееше с божествена светлина.
— Това е Божа работа, Камила — прошепна тя. — Трябва да видим пръста му в това, което се случи. Успеем ли да го сторим, трагедията ще се превърне в триумф!
— Не те разбирам — поклати глава Камила. — Как е възможно да виждаш Божията ръка в удара на Марко?
— Помисли за цитата на Гьоте. Векове наред мъжете управляват човешкото общество, векове наред светът е разкъсван от войни и нещастия…
— Така е устроен светът, Бърнис. Какво можем да направим?
— На пръв поглед нищо. Така и трябва да бъде. Но ти добре знаеш, че нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед… — Показалецът на Бърнис леко докосна носа й. — Тайните на този свят се пазят най-добре от жените и от мъртвите мъже. За нас това е естествено. Жената лъже мъжа си всеки Божи ден с единствената цел да го направи щастлив, да го спаси от мъката. Не е ли така? — от гърдите й се откърти тежка въздишка. — Понякога си мисля, че Бог именно с тази цел е създал красивите ни лица и сладките ни гласчета…
— Това е вярно — кимна Камила. — Във всяко семейство мъжът казва: „Не ми задавай въпроси, за да не те лъжа.“ Докато жената притежава дарбата да придава правдивост на собствените си лъжи…
— Така е било в продължение на векове — въздъхна Бърнис, хвана гостенката си за ръката и я отведе в стаята на върха на кулата, в която десет години по-късно щеше да отведе и Джаки. От устата на Камила излетя въздишка. Така въздъхва човек, усетил замайващия аромат на току-що разцъфнали рози. Така въздъхва човек, в чиято душа се е настанило задоволството.
Бърнис я изчака да се наслади на красивите стъклописи, после й показа портрета на монахинята боец.
— Преди много, много години, в началото на XV век е била създадена една тайна женска общност — започна тя. — Нарекли я Орденът на Дона ди Пиаве. В онези времена било естествено такива общности да виреят далеч от дневната светлина, на места, които мъжете рядко посещават. Манастирът е особено подходящ за тази цел, нали?
— Орденът бил създаден от силни жени, които виждали, че трябва да изоставят пасивното поведение. Че е време да се намесят в хода на съдбата и да осигурят на децата си по-добро бъдеще. Те не искали синовете им да гинат в безкрайните войни или да се връщат от тях физически и духовни инвалиди. Те не искали дъщерите им да отглеждат децата си в самота…
— Векове по-късно Орденът достигнал и до тази страна. Съхранил се тук, в очакване на своето прераждане. Мисля, че денят на това прераждане вече настъпва, Камила…
— Ръката на Бърнис махна по посока на картината. — Живеем във време, което не е по-различно от времето на Дона ди Пиаве. Време, в което господства злото… — Ръката й обви раменете на Камила. — Божията поличба е болестта на Марко и сочи едно: властта му трябва да премине в твоите ръце!
— Какво?! — стреснато я погледна Камила.