— По-добре се тревожи за храната ми…
Бърнис донесе подноса и го положи на леглото.
— Гладна ли си?
— Не особено. Но трябва да се храня, нали?
Бърнис натопи малка сребърна лъжица в задушените зеленчуци и я поднесе към устата на Мери-Маргарет.
— Сънувах, преди да дойдеш… — обади се болната.
— Съжалявам, че те обезпокоих.
— Не си. Времето и пространството отдавна вече нямат значение за мен… Сънувах, че съм малко дете. Пак съм в тази стая, ти ще дойдеш всеки момент… Не е ли странно? Колкото по-близо е смъртта, толкова по-добре усещам същността на времето… То не съществува. Поне за мен. Случка отпреди две години е толкова прясна в паметта ми, колкото и онази, станала преди две минути. Същото се отнася и за събития отпреди двадесет или четиридесет години. Всичко е на едно и също колело, а то бавно се върти…
Мери-Маргарет затвори очи и започна да се храни. Дъвчеше с цената на доста усилия, вероятно така се концентрираше по-добре.
— Сънувах, че съм дете — повтори тя. — Но това не беше сън… Наистина бях дете, нямах нищо общо с това разложено тяло под завивките… — очите й рязко се отвориха. Може би искаше да провери дали Бърнис я слуша. Винаги прибягваше до подобни трикове. — Вярваш ли ми?
— Да, Мери-Маргарет. Вярвам ти.
Доволна от отговора, възрастната жена пое нова лъжичка грах с карфиол, затвори очи и усърдно задъвка. Приличаше на войник, който си пробива път през девствена джунгла.
— Но макар и дете, аз знаех всичко, на което ме е научил животът… Беше толкова необикновено! Да си млада и едновременно с това мъдра. Представяш ли си?
Мери-Маргарет често задаваше въпроси, на които не очакваше отговор. Опирайки се на опита, Бърнис разбра, че този е един от тях. Поднесе нова лъжичка храна към устата й и замълча.
— Човек трябва да го изпита — продължи Мери-Маргарет. — Загадъчни са пътищата на Бога… Знаеш ли, чувствам се напълно компенсирана за страданията… Получих възможност да се нося над живота волна като птичка. И откривам Бог на такива места, където нормален човек дори няма да се сети да го потърси…
Спря да дъвче, очите й бяха широко отворени. Ясни и чисти, като в дните на добро физическо здраве.
— Има вяра и вяра, знаеш… — прошепна Мери-Маргарет. — Разбира се, вярата в Бога никога не може да бъде разколебана. Но е страшно интересно да виждаш Неговото творение, да разбереш по нов начин Неговата мъдрост…
Млъкна за момент, вероятно да си почине, очите й отново помръкнаха от болка.
— Стига ми толкова храна — прошепна. — Каквото и да ми приготвяш, то има вкус на пепел в устата ми…
Бърнис остави лъжицата и избърса със салфетка устните на възрастната жена. Знаеше, че няма смисъл да спори с нея, дори в тази последна фаза на болестта й.
— Мисълта ми блуждае, но нека това не те подвежда — рязко отвори очи старицата. — Давам си ясна сметка какво те тревожи, опасността наистина е голяма… Ще има провали, можеш да бъдеш сигурна в това. Но трябва да се бориш, трябва да издържиш! Бог е с нас. По Негова воля бе създаден Орденът на Дона ди Пиаве. По Негова воля тази жена е посегнала към меча. През 1495 година дожът на Венеция изпраща нейната женска армия да пази „Свещеното сърце на Дева Мария“ от войските на френския крал Шарл VIII. Дона ди Пиаве помита френската армия, а след това получава Божествено прозрение. Бог насочва ръката й, нейните монахини пленяват оръжието на врага и с негова помощ защитават Свещеното сърце…
— Тринадесет години по-късно папа Юлий II, кралят на Франция Луи XII, Фердинанд Арагонски и император Максимилиан създават Лигата на Камбрай с едничката цел да заграбят венецианските територии на континента. Но Дона ди Пиаве и нейният Орден вече са напуснали позорното и унизително място, отредено на жените от историята. С оръжие в ръка те защитават родината си…
На устните на Мери-Маргарет се появи бледа усмивка. Съветът на дожите твърди, че е запазил страната благодарение на дипломатически усилия, но истината е друга. Жените от нашия орден успяха да променят хода на историята. В леглото на френския монарх, в будоарите на императора, чрез съветите, шепнати в ухото на папата… Именно орденът обучава Лукреция Борджия и съпругите на най-малко седем дожи, излезли от фамилията Мосениго. Да не говорим за стотиците други жени, които са оказвали влияние върху политиката на страната.
— Ние създадохме поколенията кралски особи, ние ги вдъхновявахме да се борят за национална независимост. Защото владеехме до съвършенство изкуството на внушението, изкуството на скритата власт. Усвоихме добре своя урок: никога да не посягаме пряко към властта. За сметка на това я упражнявахме по стотици други начини…