— Не мога да повярвам, сър! — пребледня още повече Матцумура.
— Значи ставаме двама — нетърпеливо отвърна Никълъс. — Но Ватанабе-сан се е изключил от главния компютър. Можете ли да установите дали и някой друг терминал не е сторил същото?
— Сега ще проверя — кимна Матцумура, наведе се над екрана и започна да мести „мишката“ с бързи и точни движения: Прегледа всички файлове на терминала, после се премести в паметта на главния компютър и облекчено поклати глава: — Няма други, сър. Изключен е само този терминал.
Никълъс започна да диша по-леко. Ватанабе, каквото и да бе намислил, е действал сам. Вече нямаше съмнение какво е правил долу, на мецанина: предавал е на Корд Макнайт дискетата с база данните на „Кибер-нет“.
— Да изтрия ли информацията за „Кибер-нет“ върху този твърд диск? — попита Матцумура.
Никълъс се замисли, после бавно поклати глава:
— Имам по-добра идея.
С няколко думи обясни на главния програмист какво има предвид.
— Никакъв проблем — кимна онзи. — С удоволствие.
Никълъс се върна на приема. В коридора вече пазеха двама въоръжени мъже и той доволно кимна с глава. Съобщиха му, че Ватанабе е откаран в болницата под силна охрана. Демонстрацията в ресторанта беше приключила, гостите бяха заети с основното ястие на менюто. Макнайт кротко си седеше до Тьорин и човъркаше с вилица голям и апетитен на вид омар.
Седна обратно на мястото си и промърмори някакви извинения. Коей моментално усети напрежението му, но не зададе никакви въпроси.
Вечерята вървеше гладко. Поела ролята на очарователна домакиня, Коей беше забавлявала гостите добре, сега беше негов ред. Пое ролята си със забележителна лекота, но нито за миг не изпусна от очи Макнайт. Както се очакваше, министрите бяха във възторг от новата видеокомуникационна система. След провала на телевизията с висока разделителна способност това беше първият сериозен пробив на японската електронна индустрия.
— Какво е станало с вратовръзката ви, Линеър-сан? — попита Каниожи Накахаши, един от висшите представители на Социалистическата партия в парламента.
— Някъде съм си изгубил носната кърпа, Накахаши-сан — отвърна с усмивка Никълъс. — И побързах да избърша мазнината от омарите по лицето си, преди онзи американец Макнайт да ме обвини в лакомия!
Забележката му беше посрещната с бурен смях. Най-високо се смееше Накахаши, който очевидно изгаряше от желание да се подиграе на американеца.
Отнесоха посудата, на нейно място се появи десерт, придружен от кафе и алкохол. Разговорите станаха разпокъсани и безсмислени — като на всеки прием с международно участие.
Гостите започнаха да се разотиват около единадесет. Никълъс предвидливо пусна ключовете от колата в шепата на Коей и издебна подходящия момент да й прошепне, че ще се прибере по-късно. Задържайки се в центъра на тълпата, той незабелязано се спусна по широкото стълбище към фоайето, без нито за миг да изпуска гърба на Макнайт.
Навън дъждът беше преминал в ситна и неприятна мъгла. Гостите се стълпиха на тротоара в очакване на колите си, над главите им се разтвориха чадъри. Макнайт беше сред тях. Малко по-късно един от служителите спря голямото му БМВ до тротоара. Никълъс хвърли бегъл поглед към човека от охраната, с когото беше разговарял на етажа. Той кимна с глава към мощния мотоциклет „Кавазаки“, опрян на стената.
— Моторът е готов, сър — каза. — Извадих го от гаража, заредих го и пробвах как работи двигателят. Всичко е наред.
— Пакетчето?
— Получих го лично от Матцумура-сан — подаде му малка пластмасова кутийка човекът. — Каза, че ще бъдете приятно изненадан от резултатите.
Никълъс благодари, нахлупи каската и подкара мощната машина след бялото БМВ на Макнайт. Американецът пътуваше сам.
Държеше се на почетно разстояние от него. Не се страхуваше, че ще бъде разкрит, тъй като по мокрия асфалт фучаха десетки хлапаци с подобни мотори, улиците се огласяха от тътена на мощни двигатели. Луната надникна иззад косматите облаци, после отново се скри. Беше все така влажно.
Макнайт пътуваше към Гинза. Никълъс механично прецени, че ако тръгне по посока на пресечката Йоншоме — най-широкото кръстовище, което беше виждал в живота си — може като нищо да го изпусне. Но Макнайт свърна вляво малко преди кръстовището и се насочи към долната част на Шинжуку. Прекоси железопътния прелез при Кабукичо и рязко завъртя волана. Тежкото БМВ се подхлъзна на мокрия асфалт, разлюля се на пружините си, после се стрелна в една от тесните улички.
Никълъс предпазливо го последва, подавайки предното колело на мотора иззад ъгъла. Това беше една от типичните за този квартал „шомбен-йокочо“ („Улица на пикнята“, според цветистия токийски жаргон), запълнена с евтини барове, подозрителни заведения за стриптийз и ресторантчета, в които се сервираше не дотам качествена храна. На стотина метра от ъгъла униформен хоп седна зад волана на бялото БМВ и го откара към подземния паркинг. За пръв път виждаше подобна услуга на „шомбен-йокочо“…