— Тя наистина е по-добре, Рич — отвърна на глас Маргарет и се настани в едно от креслата.
Рич Купър беше привлекателен мъж, който свободно говореше всички романски езици, а напоследък сериозно се беше заел с японския. Притежаваше необичайното качество да се адаптира напълно с чуждата култура — качество, което често бъркаха с безхарактерност. Но той беше доволен, тъй като по този начин постигаше максимални резултати при всяко свое начинание. Надхвърляше четиридесетте, но буйната пясъчноруса коса и яркосините очи му придаваха вид на хлапак. Беше дребен и подвижен, с неизтощима духовна енергия. Маргарет не познаваше друг човек на този свят, който можеше да работи в продължение на пет денонощия без прекъсване за подготовката на ревю за висша мода в Милано, да отлети веднага след това за Токио, да се върне за друго ревю в Париж, а след това да се появи в офиса си, напълно готов за работа. Най-много обичаше да пътува, да се запознава с нови хора и да ги печели за каузата си.
Харесваше до лудост „Серенисима“ и страхотно се гордееше с успехите на компанията. От време на време подхвърляше идеята да пуснат акции на пазара, но Маргарет неизменно се противопоставяше. „Представи си само колко много капитал можем да наберем, възбудено я убеждаваше Рич. Истинска лавина от пари, Bella!“ „Не, клатеше глава Маргарет. Продажбата на акции означава борд на директорите, отговорност пред инвеститори, заплаха от поглъщане или още по-лошо — възможност да бъдем отстранени от ръководството на собствената си компания.“ Маргарет се беше нагледала на подобни случки. „Нашето си е наше, твърдо заявяваше тя. И аз ще направя всичко възможно нещата да останат в сегашния си вид!“
— Хайде, започвай с информацията — усмихна се сега тя и разтвори претъпканата си чанта с документи.
През следващия час Рич я запозна с ръста на печалбите за последното тримесечие, който надхвърляше 30%. След това заговори за научноизследователската разработка на нов вид нощен крем, който показал отлични резултати срещу пиянска подпухналост и липса на достатъчно сън. Кампанията в Германия вървяла успешно, през пролетта предстояло откриването на първите им бутици в Мюнхен и Берлин. Рич току-що подписал договор с новите им немски партньори, които се ангажирали да отворят и обзаведат магазините.
В тази поредица от блестящи успехи нямаше нито едно тъмно петънце, но въпреки това Маргарет остана с чувството, че нещо не е наред. Рич изглеждаше необичайно възбуден, пръстите му постоянно си играеха със сребърната писалка „Пеликан“, която му бяха подарили германците. Докладът му беше някак прибързан, без обичайното наслаждение от всеки отделен успех.
Когато свърши и Маргарет подписа всички документи, които й бяха предложени, тя вдигна глава и в обичайния си прям стил рече:
— Е, добре, казвай сега какво има…
Рич замълча, писалката продължаваше да се търкаля между пръстите му. После рязко скочи на крака и пристъпи към прозореца. Дръпна тежките завеси и отправи поглед към града, който се простираше сред синкав смог оттатък река Хъдзън и чезнеше по посока на Ню Джърси.
— Рич?
— Молех се на Бога да не се връщаш… — прошепна партньорът й.
— Какво?!
Той пусна завесите и се обърна с лице към нея.
— Писмото е готово, тази сутрин трябваше да бъде напечатано и изпратено в офиса на Тони.
Тя се изправи, сърцето лудо блъскаше в гърдите й.
— Какво писмо? — видя го как си поема дъх, гърлото й се стегна.
— Продадох моя дял, bella…
Маргарет смаяно се вторачи в лицето му, мозъкът й блокира. От устата й се изтръгна едно сподавено „По дяволите“ и това беше всичко, което беше в състояние да предложи. Така действа човек, когато види, че върху колата му връхлита пиян дръвник и не може да стори нищо друго, освен да се надява на предпазните колани и въздушната възглавница. Но на какво да се надява тя в момент като този?
Шокът най-сетне отмина и тя започна да си възвръща дар слово.
— Защо? — гласът й беше дрезгав и необичайно чужд. — Защо, копеле такова?
Рич сви рамене, на лицето му се изписа тъпо смущение: