Вероятно изпитва отчаяна нужда от помощта ми, съобрази Никълъс.
Замълчаха. Никълъс, защото имаше нужда от време за преоценка на ситуацията; Танака Гин — защото искаше да му даде време за възстановяване на вътрешното равновесие.
Пръв се обади Танака Гин:
— Арестувах оябуна Тетцуо Акинага на публично място и това дълбоко го унижи. Може би допуснах тактическа грешка, тъй като Акинага-сан е достатъчно труден и без да бъде разгневен. Но аз също бях разгневен, тъй като той стана причина за смъртта на човек, когото обичах и уважавах — очите му се насочиха към окървавената стена. — Акинага ме предупреди съвсем недвусмислено: „В отдела ти има механизми, чието действие ще доведе до твоето унищожение…“ Цитирам го дословно. Няма да забравя тези думи, няма да забравя и погледа му…
— Опит на един унизен човек да възвърне част от достойнството си.
— И аз така си помислих — кимна Танака Гин. — Но Акира Шоза — друг оябун на Якудза, ми каза почти същото: „Ако преследвате корупцията, не е зле да се поогледате в отдела си…“ Вие правилно отбелязахте преди малко, че имам репутацията на реформатор. Но това ме откъсна от хората, създадох си могъщи врагове… — прочисти гърлото си и глухо добави: — Някой пречи на следствието срещу Акинага, но не зная кой е той…
— И мислите, че аз зная, така ли? — Нещата най-накрая се изясниха. Танака Гин беше приел молбата на Нанги за изясняване на случая, но срещу това искаше да се възползва в пълна степен от способностите на Никълъс.
— Ако не знаете, ще научите, Линеър-сан — отвърна с блеснали очи прокурорът. — Тао-тао ще ви помогне. Нали с негова помощ видяхте насилието в този дом, гнева в брака на двамата убити?
— Може би — замислено отвърна Никълъс. — Отношенията между Гиай и Родни Къртц са били лоши, но тук виждам далеч по-силни емоции. И те идват от друг човек…
— От убиеца, Линеър-сан!
— Може би…
— Вие го видяхте, нали? — възбудено се приведе напред японецът. — Кажете ми кой е!
— Не зная… Дори не мога да повярвам, че… — Прясната рана в главата му отново се отвори, гласът му премина в дрезгав шепот: — Действително пуснах в действие Тао-тао, Гин-сан… Исках да видя кой е убил Родни Къртц, а вероятно и Гиай… Но изпитах чувството, че гледам в черно огледало… — пръстите му притиснаха слепоочието. — И в него видях себе си!
Експерименти на ужаса
Всеки, който живее с две или три поколения хора, прилича на зяпач пред панаирджийски фокусник. Вижда два-три пъти едни и същи номера. А те трябва да се видят само веднъж.
Озоун парк, Ню Йорк
Пролетта на 1961 г.
Този сън Майк Леонфорте сънуваше откакто се помнеше. В него беше младеж (не момчето, което започна да сънува) и нямаше нищо общо с мургавия красавец от средиземноморски тип, който сутрин го гледаше от огледалото. Беше рус и синеок, неизменно облечен в бяло. Живееше далеч от семейния апартамент на 101 авеню и Осемдесет и седма улица, пресичащи се в Озоун парк, Куинс.
Не можеше да каже точно къде се намира. Може би Флорида или Европа. Там имаше палми и хладен ветрец, върху зелената вода на океана се поклащаха луксозни, блестящи на слънцето яхти. Май не беше Флорида, тъй като хората, включително и той самият, говореха на непознат език. Не беше английски, не беше и италиански. Не, не беше Флорида, тъй като веднъж беше ходил там заедно с баща си и Чезаре.
Мястото беше фантастично, прекрасно, неповторимо. Още повече че редом с него седеше високо и стройно момиче с бронзово тяло, от което не можеше да отмести очи. Русата му коса беше събрана на френска конска опашка, зелените му очи бяха дълбоки и хладни като океанската шир.
Седеше до него на луксозната кожена седалка на златисто-черен „Стъц Беъркет“3, под тънката материя на полата прозираха бронзовите й колене. Усмихваше се, няколко непокорни косъмчета край ушите й се развяваха на вятъра. Гледката на тези колене и сантиметър-два от бронзовата плът над тях беше достатъчна, за да предизвика болезнен смут в душата му.
— Майкъл! — извика тя, за да преодолее шума на вятъра. — Майкъл!
Никога не го наричаше Майк и това много му харесваше. Но той харесваше абсолютно всичко, свързано с нея, и това чувство беше като постоянна болка в сърцето. Сякаш момичето беше част от същността му, познаваше всичките му радости и мъки, всичките му мрачни тайни… И въпреки това го обичаше.
Чувстваше се лек като перце, готов да захвърчи из облаците.
Караше своя „Стъц“ по тесен път, край който се издигаха стройни кипариси, отвъд тях се виждаше скалистият бряг на океана. Профучаваха покрай къщи с доматеночервени покриви и бели като мляко стени.