— Това време вече отмина! — решително процеди Майк и вдигна ръка. Чезаре изненадано се закова на място. В очите му се мерна колебание, явно не можеше да забрави онези двамата в черешовите ковчези.
— Майната ти, прави какво искаш! — изръмжа по-големият брат, натика юмруци дълбоко в джобовете на панталона си и добави: — Но да не си посмял да потърсиш помощта ми, чуваш ли? Вече не те познавам!
Куполът на катедралата „Санта Мария“ се извисяваше над тихата зелена уличка в Астория. За стените на храма бяха залепени малка пералня и фурна за топъл хляб. Край отсрещния тротоар бяха подредени като на парад чисти тухлени къщички с алуминиеви навеси пред входа.
Храмът беше красив и величествен, изграден от големи каменни блокове, които сякаш отразяваха слънчевата светлина. От двете страни на входа се издигаха изящни статуи от алабастър. Едната беше на Дева Мария с Младенеца, другата я показваше сама.
Майк придърпа периферията на черната шапка и натисна звънеца на страничната врата. Отвори му някаква монахиня, усмихна се и се дръпна да го пропусне. Той свали шапката си и влезе.
— Дойдох да видя Джаки — промърмори със свито гърло Майк, срещна недоумяващия поглед на монахинята и поясни: — Джаки Леонфорте…
— Ти трябва да си Майкъл — рече с топъл глас монахинята и на лицето й се появи широка усмивка. — Моля, последвай ме.
Поведе го през дълги коридори с бели стени, през една широка врата за миг се видя красиво вътрешно дворче, отрупано е разцъфнали цветя. Край малък фонтан имаше изящна каменна пейка. Монахинята спря пред широка дъбова врата в дъното на коридора.
— Светата майка ще те приеме.
Майк се озова в изненадващо малка стаичка, очевидно изпълняваща ролята на кабинет. Ниша в дъното криеше малка пластмасова статуетка на Мадоната, на стената зад бюрото беше окачен голям позлатен кръст.
— Аз съм Бърнис — надигна се от стола една жена, която очевидно наближаваше шестдесетте. — А ти трябва да си Майкъл Леонфорте… — Сухите й пръсти стиснаха дланта му неочаквано здраво, като мъж. — Мери-Роуз често говори за теб.
— Кой?
Бърнис свали очилата с метални рамки и настойчиво го изгледа с бледосините си, необикновено ярки очи.
— Мислех, че знаеш… Сестра ти вече е пълноправен член на нашия женски манастир. Новото й име е Мери-Роуз…
Стиснал здраво широкополата шапка на дядо си.
Майк нервно пристъпи от крак на крак.
— Това означава ли, че не мога да я видя?
— Обикновено е така — отвърна с равния си глас Бърнис.
— Но аз заминавам, знаете — погледна я умолително Майк. — Задълго, може би завинаги… Трябва да я видя!
— Защо не седнеш, Майкъл? — попита Бърнис и му посочи един стол с твърда облегалка. Изчака го да се подчини, после с усмивка добави: — Не искам да те притеснявам…
— Не се притеснявам от вас — поклати глава Майк. — По-скоро от мястото… Тук е толкова тихо!
— Нарочно е така — кимна Бърнис, после замълча, сякаш се колебаеше дали трябва да продължи. — Доколкото разбирам, ти си имал особено близки отношения с дядо си…
— Да — кимна Майк. — Сигурно Джаки… тоест Мери-Роуз ви е казала това.
— Не — отвърна Бърнис и се върна на мястото си зад бюрото. — Аз познавах дядо ти, при това доста добре…
— Така ли?
— Изглеждаш изненадан — усмихна се отново Бърнис.
— Ами как да ви кажа… — смутено промълви Майк, после бързо се окопити: — Астория е доста далеч от неговите територии…
Бърнис се разсмя, гласът й беше изненадващо звучен и мелодичен:
— И така може да се каже…
Бръкна в чекмеджето пред себе си и извади четири банкноти от по двадесет долара.
— Познати ли са ти тези пари? — попита тя и бледосините очи отново го жегнаха.
— Помолих го да ги инвестира някъде…
— Изненадан ли си, че е решил да ги инвестира при мен, а не в своите погребални бюра и застрахователни компании?
— Какво знаете вие за всичко това? — присви очи Майк.
— Всичко — отвърна Бърнис и прибра парите от бюрото с опитни ръце, съвсем като крупие. Около очите й се появиха ситни бръчици. — И мисля, че ще бъдеш доволен от своите инвестиции… — изправи се и смени тона си: — Сега се върни обратно по коридора и влез в градинката за размисъл. Там ще те чака новата послушница Мери-Роуз.
— Благодаря, Света майко — смотолеви Майк и се изправи.
— Няма защо, Майкъл — отвърна Бърнис, изпрати го до вратата и някак замислено, сякаш на себе си, добави: — Аз го обичах, знаеш…