Ключалката меко изщрака и Майк остана сам в пустия коридор. Някъде отдалеч до слуха му долиташе хорова молитва. Какво искаше да каже Светата майка с неочакваното си признание? По какъв начин е обичала дядо Чезаре? И защо го сподели точно с него?
С тези въпроси в главата стигна до широката врата към градината. Посрещна го птича песен, в ноздрите го удари сладката миризма на цъфнали рози. И той моментално потъна в своя странен и натрапчив сън. Пристъпи няколко крачки напред и си помисли, че може би това е тяхната фантастична тераса, увиснала над непознатия бряг. Молитвените псалми станаха по-силни, тъй като идваха от един отворен прозорец насреща му. Приличаха на странна, но приятна музика.
Тръгна към каменната пейка, на която го очакваше Джаки. Лицето й се извърна към него, сърцето му се сви. Нищо не се беше променило, чувствата му към нея оставаха същите.
Тя се усмихна, но не го прегърна както очакваше. Взе ръката му и тихо промълви:
— Толкова се радвам да те видя, Майкъл… Не бях сигурна, че ще намериш време за мен… Опитах се да поговоря с Чезаре, но ти го знаеш какъв е… — в усмивката й се появи леко притеснение. — Той никога не иска да чуе дори дума от устата ми… — Ръката й се вдигна и докосна бузата му.
— Изглеждаш уморен.
Отведе го до пейката, седнаха. Ароматът на розите го връхлетя с нова сила. Направи опит да не диша, но и това не помогна.
— Сигурна ли си, че точно това искаш, Джаки? — вдигна глава той.
— Това ме устройва, Майкъл.
— Предполагам, че просто не те разбирам — въздъхна той, ръката му докосна високата каменна стена, главата му се поклати. — Всичко това наоколо, при това за цял живот!
— Видя се с Бърнис, нали?
— Светата майка? Да, видях я…
— Значи знаеш защо съм тук — стисна ръката му тя.
— Дядо също е знаел…
— Наистина ли?
— Още от самото начало — кимна тя. — Мама е проявила разбиране… — Очите й се отместиха по посока на храстите, изведнъж заприлича на гладна птичка.
— Джаки…
— Сега съм Мери-Роуз — обърна се да го погледне тя.
— О, да… — той освободи ръката си от пръстите й и се изправи. Не беше предполагал, че всичко ще свърши така. Не го искаше. — Трябва да тръгвам… — Защо изобщо беше дошъл тук, по дяволите?
— Зная — промълви тя, но остана на мястото си. Сякаш искаше да продължи още малко този миг. За частица от секундата той остана с неприятното чувство, че Джаки знае всичко за онзи странен сън.
— Не зная кога ще се върна.
Тя вдигна глава:
— Но ще се видим пак, нали?
— Разбира се.
Обърна се и си тръгна, последното нещо, което видя, беше блясъкът на слънцето в очите й. Не я срещна в продължение на много години, но тези прекрасни зелени очи продължаваха да смущават сънищата му.
Книга втора
Огледало и дим
Хиляди сърца туптят в гърдите ми! Напред, да победим врага!
Четвърта глава
Ню Йорк | Токио
Сладката песен на дъждосвирец ознаменува завръщането на Маргарет Голдони де Камило в Астория. Гледката на познатите улички и магазини й подейства успокоително, въпреки опасното положение, в което се намираше.
Паркира пред малка пекарница и влезе. Вътрешността й не беше променена, по пода все така имаше тънък слой брашнена прах, като в Италия. Осветлението идваше от големи луминесцентни тръби на тавана, но те не й се сториха толкова ярки, колкото преди години.
— Моля, заповядайте — рече ниска и тантуреста жена, изскочила от задната част. Сивата й коса беше стегната в кок, лицето й с дебели извити вежди наподобяваше лицето на клоун. На устните й цъфна усмивка. — Маргарет?
— Да, госпожо Паля, това съм аз.
— Мадона! — извика госпожа Паля, излезе иззад тезгяха и я прегърна. — Bella! Толкова се радвам да те видя! — Пазвата й миришеше на брашно и нишесте. — Бедната ми душичка! Какво нещастие! Тази сутрин чух за Тони по новините и не можах да повярвам! Викам му на Луиджи: „Хей, това е нашият Тони Д.!“ Какво нещастие!
— Да, все още съм в шок — промълви Маргарет.
— Не бива да се терзаеш, bella — размаха ръце госпожа Паля. — Сега вече си тук, у дома! — забързано се върна зад тезгяха и сложи отгоре му няколко пухкави хлебчета. — Яж, ангелче, яж!
Маргарет си отхапа малко, макар изобщо да не й беше до храна. Не искаше да обиди добрата женица, но стомахът й беше свит на топка и упорито отказваше да приеме каквото и да било.
— Няма да се тревожиш за нищо — продължи да нарежда госпожа Паля, измъкнала отнякъде шише грапа5 и висока водна чаша. — Ето, ангелче, изпий това. Винаги помага — отново размаха ръце, сякаш с това щеше да накара чашата по-бързо да стигне до устните на Маргарет. — Изпий го до дъно, bella, ще ти помогне!