Това беше обичайната гледка от кабинета му, разположен на петдесет и втория етаж на небостъргача Шинжуку Сюриу. Но в момента всичко му изглеждаше някак различно. — От последната му поява в Токио бяха изминали петнадесет месеца. Дойде тук, за да изпълни своя дълг, да спази едно обещание, което даде на покойния си баща — полковник Денис Линеър. Петнадесет месеца от срещата му с представителя на Микио Оками близък приятел на баща му и, както се оказа по-късно, Кайшо… Оябун на оябуните, върховен ръководител на всички кланове на японската мафия Якудза.
Предаден от най-близките си съветници, Оками бил принуден да се укрие във Венеция. Потърси помощта на Никълъс за своето оцеляване. Никълъс имаше дълбоки лични причини да ненавижда Якудза и положително би отклонил молбата на стареца, дори с риска да не изпълни последната воля на баща си. Но той беше човек на честта. Прие задачата, въпреки иронията на съдбата, принудила го да закриля главатаря на една организация, която дълбоко ненавиждаше. Прие я спокойно и се зае да я изпълни съвестно, в чисто японски стил.
Откри убиеца, на когото бяха възложили изпълнението на присъдата. Един страховит виетнамец на име До Дук Фуджиро. Откри и оябуна, който му беше възложил задачата. Сега Тетцуо Акинага (единственият останал жив представител на Вътрешния кръг съветници) бе в затвора и очакваше процес по обвинение в опит за убийство. Оками се върна в Токио, придружен от Никълъс. Тук двамата откриха, че са изправени пред нова, още по-голяма опасност.
След петнадесет месеца отсъствие Токио му се струваше коренно променено.
Даваше си сметка, че тези промени се дължат преди всичко на депресията, обзела Япония след 1991 година. Днес по улиците имаше далеч повече бездомници, повечето компании работеха с малка печалба или на загуба. Доскоро непознатият процес на временни уволнения заливаше цялата страна, а заплатите на работещите не бяха повишавани над четири години. На път за Шинжуку Никълъс видя дълги опашки пред магазините. Японците отказваха да купуват вносния американски ориз и настояваха за този, който е произведен в страната.
Търговската война със САЩ се изостряше с всеки изминал ден, правителството беше сериозно загрижено и за поведението на режима в Северна Корея, който създаваше голямо напрежение в района. Традиционните зали за играта „пачинко“ постепенно бяха преминали в ръцете на корейци и правителството с тревога установи, че немалките печалби от тях напускат страната директно за военния режим в Пхенян. За пръв път от Големия икономически подем на 50-те години Япония изглеждаше неуверена и стагнирана. Хората станаха мрачни и подозрителни, а пресата по традиция ги засипваше с песимистични прогнози.
Някой го докосна по гърба, във витрината до себе си видя познатото лице на Коей. То беше далеч от традиционните представи за красота — с малка уста, огромни очи и високи скули, но той го обичаше. Коей беше дъщеря на мафиотски главатар, двамата се запознаха през 1971 г. и безнадеждно се влюбиха един в друг. В името на тази любов Никълъс уби един мъж, когото мислеше за човека, изнасилил и измъчвал Коей. После стана ясно, че този мъж е невинен, а злодеят е собственият й баща. Момичето го беше излъгало от срам и той, потресен от това, се беше оттеглил. Видя я отново едва миналата година, по настояване на Оками. И откри, че може да потисне гнева си. Както към нея, така и към всички членове на Якудза.
Постепенно, с течение на времето, тя беше обърнала гръб на хората от подземния свят. Отдавайки се на мистичната шинтоистка секта Шугендо със седалище в подножието на планината Йошино, Коей едва ли би се върнала към светския живот, ако не бяха изричните настоявания на баща й. Той искал да я омъжи за непознат човек, само и само да стабилизира нелегалните си връзки. След шест месеца с този човек, Коей направила безуспешен опит да се отдръпне. В отчаянието си потърсила помощта на Микио Оками — върховния оябун и единствения човек, който бил в състояние да промени положението й. Оками откликнал на молбата й и я изпратил в джунглите на Виетнам, където мъжът не можел да я открие. Той действително направил всичко възможно да го стори. А Коей го мразела и презирала, едновременно с това тръпнела от страх пред силата му. Човекът, за когото трябвало да се омъжи, се казваше Майк Леонфорте.
— Нанги-сан все още го няма — промълви тя. — А вечерята трябва да бъде сервирана след десет минути.
Танцан Нанги беше президент на фирмата „Сато интернешънъл“ — едно могъщо предприятие за съвременна компютърна техника, създадено от сливането на „Сато петрокемикъл“ и американската компания „Томкин индъстриз“, чийто собственик беше Никълъс.