Маргарет замълча. Стана й някак спокойно и приятно, къпеше се в пенливите води на силата, която се излъчваше от възрастната жена. Това беше сила, която Бърнис използваше рядко. На практика повечето от хората, които я посещаваха в манастира, изобщо не подозираха за нея. За тях тя беше просто една блага и спокойна старица, която им предлагаше душевен комфорт, но нищо повече.
— Не мога да сведа глава в примирение, Бърнис — въздъхна най-сетне Маргарет. — Не искай това от мен, просто няма да се получи. Чуваш ли, няма!
— Сякаш слушам Доминик — усмихна се леко Бърнис. — „Нападай, казваше той. Нападай постоянно! Свиеш ли се в защита, с теб ще бъде свършено!“ По тази причина ненавиждаше Федералната програма за защита на свидетелите и въпреки нея поддържаше контакт с теб… Доминик живееше живота си по собствени правила и пет пари не даваше за околните…
Маргарет гледаше като омагьосана ярките сини очи на жената срещу себе си.
— В момента Чезаре държи най-скъпото ти — продължи Бърнис. — Но аз не те карам да се свиваш, Маргарет. Напротив — мисля, че вече навлизаме в последната фаза на кървавата вендета между фамилиите Голдони и Леонфорте. Моментът е тежък, дете мое. Но именно сега трябва да бъдеш силна. Именно сега трябва да изградиш тактиката, която ще ти донесе победа.
— Ох, не зная… — поклати глава Маргарет. — Всичко около мен рухна, не зная на кого мога да се опра.
— Именно това е целта на Чезаре. От теб зависи дали ще успее, или не… — Бърнис стегна пръсти около китката на Маргарет, топлината й нахлу в тялото на младата жена. — Сега трябва да се възползваме от всичко, което притежаваме. При това по най-бързия и правилен начин. Нали на това те учихме, докато беше тук?
Маргарет замислено кимна с глава.
— Не силата ни корумпира — продължи Бърнис. — Корумпира ни злоупотребата със сила. Тя дава могъщество на фамилията Леонфорте, но тя и ще ги погребе!
— И двамата братя ще се избият взаимно, така ли? — горчиво я изгледа Маргарет.
— Възмездието е в ръцете на Бога — отвърна твърдо Бърнис. — Ще те моля да не забравяш това, особено през следващите дни. — Изправи се и добави: — Сега ще те оставя сама, трябва да се подготвиш психически. Всичко в този манастир е на твое разположение, както винаги… Не се колебай и искай каквото считаш за необходимо.
Наведе се към челото на Маргарет и нежно я целуна, от фигурата й лъхна приятно спокойствие:
— Бог да те благослови, дете мое… Дано вечно да те закриля!
Утринната мъгла от река Сумида се спускаше над Токио, очертанията на сградите и улиците станаха размити и неясни, като на долнокачествена пощенска картичка. Грохотът на мощния мотор „Кавазаки“ отекваше между стените на строените още преди войната складове. Никълъс натисна спирачките и изключи двигателя. В настъпилата тишина се разнесе далечният и плачлив вой на корабна сирена.
Слезе от мотоциклета и отправи поглед към малката къщичка, сгушена между фасадите на два огромни склада. Беше сива и незабележима, човек би трябвало предварително да знае за нея, за да може да я открие.
Ето какъв бил домът на Кисоко — сестрата на Микио Оками, помисли си Никълъс. Мястото, което Нанги е избрал за тайно убежище. Но защо го прави, запита се Никълъс, тикна каската под мишница и пое по стълбите към входната врата.
Звънец липсваше, мястото му заемаше традиционното бронзово чукче, което звънна необичайно силно върху плота на вратата. Никълъс опря длан в нея и веднага разбра на какво се дължи това — вратата беше направена от солидна стомана. Странно приспособление за един частен дом, помисли си той. Защо са тези необичайни мерки за сигурност?
Нямаше време да търси отговор на този въпрос, тъй като вратата се отвори и на прага застана сестрата на Оками.
Беше чувал доста неща за нея, но никога не беше я виждал. Кисоко живееше затворено, срещаше се с малко хора. Приликата й с Оками беше поразителна.
— Няма ли да влезете? — покани го със звучен глас тя, а тонът й беше като на стар познат. — Скоро отново ще завали и ако останете още малко тук, положително ще се измокрите.
Видя колебанието му, усмихна се и добави:
— Зная кой сте, Линеър-сан. Веднага ви познах.
Той пристъпи в антрето, тежката стоманена врата се захлопна зад гърба му с тътена на затворнически портал.
— Приличате на баща си — каза Кисоко. — Но едновременно с това имате нещо и от майка си…
— Вие сте ги познавали?
— Да, бих казала, че е така…
Озова се в овален вестибюл. Стените бяха боядисани в кремаво, гипсовите розетки по ъглите бяха златни. В средата имаше елегантна поставка от мрамор, върху която стоеше висока кристална ваза със свежи цветя. Зад нея се виждаше широко мраморно стълбище — от онези, които са били строени в началото на века.