Въпреки подчертано европейския вид на къщата, Кисоко беше облечена в традиционното японско кимоно от фина коприна. Косата й беше събрана в сложна фризура, придържана от няколко дълги и красиво гравирани фиби от старо сребро. Кимоното й беше оранжево-червено, под него се виждаше част от специалното бельо, оцветено в модерния напоследък индигов цвят.
Никълъс знаеше, че тази жена отдавна е надхвърлила седемдесетте, но на практика изглеждаше поне с двадесет години по-млада. Кожата й беше чиста и гладка, като на порцеланова статуетка. Лицето й имаше странна, асиметрична форма, над която доминираха свежи чувствени устни и блестящи черни очи, които, според слуховете, били в състояние да правят точна преценка на хората дори от най-дребните и незабележими на пръв поглед подробности в тяхното поведение. Полугласно се твърдеше, че тази жена била „канашими де нуитори шитеару“, което в буквален превод означаваше „пронизана от тъга“. С тази фраза японците обикновено говорят за хора, преживели дълбока лична трагедия. Никълъс нямаше никаква представа за трагедията на Кисоко и подозираше, че малцина са в течение. Вземайки предвид затворения начин на живот, който водеше тази жена, той беше почти сигурен, че ако наистина е преживяла някаква трагедия, за нея знае само брат й…
Поведе го по дълъг коридор, облицован с дъски от черешово дърво. По стените бяха окачени „суримоно“ — японски литографии от XVII век, които някога са използвали като поздравителни картички. Техни автори са били известни художници, подложени на преследване от своите съвременници. Но днес вече заемаха достойно място сред общността на творците, произведенията им се търсеха по всички търгове и аукциони в света.
Танцан Нанги го очакваше в гостната, тапицирана в златистозелени тапети. Беше се изтегнал на малък френски диван с бледожълта дамаска, изглеждаше тъжен и уморен.
— Радвам се, че сте тук, Линеър-сан — подхвърли с жизнена усмивка Кисоко, сякаш искаше да разпръсне натрупалото се във въздуха напрежение. — Съжалявам, че не се сетих да ви поканя по-рано…
Подът беше покрит с голям персийски килим, мебелите бяха стари и от различни епохи, върху тях имаше удобни възглавнички. Край стените се издигаха високи стъклени шкафове, в които имаше великолепно запазени самурайски доспехи. Колекцията беше пълна и съвсем автентична, доста по-богата и по-скъпа от тези, които можеха да се видят в музеите.
— Тези брони са на Кен, моя син — обади се Кисоко, проследила погледа на Никълъс.
— Великолепни са — промълви със страхопочитание той.
Кисоко леко се поклони:
— Вашата оценка без съмнение ще му достави удоволствие — на лицето й се появи лека усмивка. — Ще приемете ли чаша чай? — попита така, сякаш бяха сами в стаята.
— Не, благодаря.
— Не е нищо особено, но все пак…
— Не, благодаря.
Тя попита още веднъж и той, според правилата на това тежко конфуцианско общество, беше принуден да приеме. Кисоко се поклони:
— Ще ме извините за момент, но днес прислугата има почивен ден…
Останал сам в компанията на Нанги, Никълъс се приближи до дивана:
— Нанги-сан.
— Как ме откри? — рязко попита възрастният мъж.
— С помощта на емисиите от твоето „Ками“.
Никълъс седна до своя приятел и наставник, опитвайки се да не обръща внимание на хладината, излъчваща се от него.
— Няколко въпроса се нуждаят от спешното ни внимание, Нанги-сан — промълви той.
— Можеш да ги обсъдиш с Тьорин-сан, нали затова е назначен?
— Тьорин не притежава твоя опит. Освен това все още не мога да му се доверя изцяло…
— Той се ползва от моето пълно доверие — натърти Нанги. — Трябва да намериш начин да се сработиш с него — отпусна се на облегалката и въздъхна. — Аз остарявам, Никълъс-сан… Или просто ме обзема меланхолията. — Здравото му око се извърна към приятеля. — Ти си прекалено добър детектив, за да мога да се скрия… Нали разбираш какво искам да кажа? Преди пет години едва ли бих допуснал такава елементарна грешка…
— Трябва да поговоря с теб, Нанги-сан — настоя Никълъс. — Без действащ президент в „Сато-Томкин“ бързо ще настъпи хаос. Трябва да замина за Ню Йорк по важни задачи, не мога да кажа колко дълго ще остана там… А „Сато“ има нужда от твърда ръка.
Нанги се поизправи на дивана:
— Аз няма да съм вечно тук, Никълъс-сан. Добре познавам характера ти и зная, че едва ли ще се заковеш в Токио, за да ръководиш ежедневните операции на „Сато интернешънъл“. Имаш достатъчно работа и в Америка, да не говорим за връзките ти с Оками-сан и Якудза…