— Доста се стреснах от първия изстрел — подхвърли Барнет и огледа с присвити очи дупката, която беше направил в предното стъкло на линкълна. В лявата си ръка държеше шведска пушка „Хускварна“ с прибор за нощно виждане, дясната стискаше служебния револвер. Беше хубав мъж на около четиридесет години с пясъчноруса коса и светли очи, които изглеждаха някак безцветни на светлината на фаровете. Имаше лице на човек, който се е сблъсквал с какво ли не и е оцелял благодарение на способността си да ходи по живи въглени и практичността си. Носеше тъмен костюм, изненадващо чист и изгладен в създалата се ситуация. Вратовръзката му, преметната през рамото от палавия ветрец, изглеждаше по-скоро елегантна, отколкото крещяща.
Заобиколи колата и се изправи пред Маргарет и вкопчената в нея Франси. Очите му се насочиха към трупа на Марко, сгърчен в краката им.
— Хм… — промърмори. — Един изстрел, двама убити… Аз минавам за добър стрелец, но чак пък толкова… — Погледът на светлите му очи върху лицето на Маргарет беше остър като светлината на йодните фарове. — Вероятно нямате коментар по този въпрос, госпожо Де Камило…
Маргарет понечи да отговори, но тялото на Барнет изведнъж отхвръкна назад и се залепи за линкълна. Пушката излетя от ръцете му, главата му клюмна към черната лакирана ламарина, на лицето му се изписа тъжно и някак примирено изражение. Успя да й хвърли един последен поглед със светлите си очи, които бързо се изцъкляха. Едва тогава Маргарет забеляза алената роза върху ризата му, която бързо набъбваше и цапаше хубавия костюм. От гърдите й излетя сподавен вик, ръцете й инстинктивно притиснаха Франси.
Понечи да помогне на бедния Барнет, въпреки че алената роза разцъфваше право от сърцето му. В този момент Франси изстена и тялото й започна да се гърчи в конвулсии. Маргарет я целуна по главата. Знаеше, че трябва да предприеме нещо, но стоеше напълно неподвижно и гледаше как тялото на лейтенанта бавно се свлича на окървавената земя. После се наведе и протегна ръка към служебния му пистолет.
— Само се опитай! — обади се хладен глас зад гърба й и тя неволно замръзна. — Много по-лесно е да застреляш въоръжена жена. И далеч по-приятно!
Обърна се и видя фигурата на висок мъж, който се приближаваше откъм лексуса. Походката му беше странно подскачаща, сякаш единият му крак беше по-къс от другия. Мъжът компенсираше недъга си с дълги и гъвкави крачки, движеше се в лек зигзаг. Маргарет неволно го сравни с малките безцветни рачета, които беше наблюдавала по плажовете на Карибско море…
Но у този мъж нямаше нищо безцветно. Приближил се на няколко крачки от нея, той се оказа не толкова висок, колкото внушителен. Лицето му беше квадратно като блокче лед, с безизразни като на скумрия очи и пожълтяла като вчерашна краставичка кожа. Беше облечен в късо, отдавна излязло от мода палтенце и това му придаваше вид на Бакхус, гръцкия бог на виното и жените, който имал тяло на звяр… Подобно на Бакхус, този мъж имаше лъскава, гарвановочерна коса, която падаше на къдрици над челото и врата му. Устата му беше широка и чувствена, хармонията ставаше пълна благодарение на правия и издължен римски нос. Би бил истински красавец, ако не беше безизразният поглед в очите му.
Под палтенцето се виждаше сако с цвят на отлежало уиски, под което имаше раирана риза без яка. Крачолите на черните джинси бяха натикани в скъпи ботуши от кожа на алигатор, високите им токчета завършваха с месингови налчета.
— Познаваме се отнякъде, нали? — попита Маргарет.
— И да, и не — отвърна мъжът. — Аз съм призракът на Пол Матачино „Черния“, но на практика съм синът му — Пол Киарамонте…
— Това име ми е познато — кимна Маргарет. — Вие сте от фамилията Абриола. Хората, на които мъжът ми имаше пълно доверие… Десетилетия наред вие сте били верни на Голдони!
Зъбите на мъжа проблеснаха в мрака, кракът му се отдели от земята и изрита пистолета на Барнет с виртуозността на танцьор. В лявата му ръка проблесна дългото дуло на тежък револвер.
— Гадняра ме предупреди да внимавам с теб и беше прав — промърмори Киарамонте и започна да цъка с език. „Съвсем като бабичките в кварталното кино, попаднали на еротичен филм“, помисли си Маргарет. — Но той винаги е прав… — раменете му леко се присвиха. — Е, можем да кажем сбогом на Вини и Марко… Не бяха от най-добрите, но все пак… — Благодарение на чувствените устни, усмивката му се превърна в заплашителна гримаса и Маргарет неволно покри с длан очите на дъщеря си. — Едно време такива като Вини и Марко са ги наричали „гюлета“, тъй като са били обречени да умрат по време на бой… — раменете му отново се присвиха. — Е, все някой трябва да умре… Защо това да са първокласни специалисти, когато можем да използваме и такива като тези? — Зъбите му отново проблеснаха, дълги и остри като на вълк.