Отгатнала бурята в душата му, Хонико мъдро го беше оставила сам в будисткия храм, някак изведнъж изгубил своята святост, дори кислорода във въздуха… Оттеглила се в сянката, тя безмълвно го наблюдаваше, почти физически усещаше нажежените до бяло пламъци на мъката и гнева, които сякаш изскачаха направо от наелектризираното му тяло…
Сега, няколко часа по-късно, той се беше изправил в дома, който тежеше от горчиви спомени. И за пръв път в живота си разбра, че честта е жестока и коварна любовница…
Кисоко прекъсна мрачните му размишления, пристъпвайки към един от бюфетите, върху който имаше поднос с преполовена бутилка уиски и две кристални чаши.
— Къде отивате двамата с Нанги-сан? — попита Никълъс.
— Нямаме определени предпочитания, важното е той да си почине добре — отвърна Кисоко и напълни чашите с кехлибарена течност. — Синът ми Кен замина за Щатите и в момента нищо не ме задържа тук… — Насочи се към него с чаши в ръце, токчетата й отчетливо почукваха по голите дъски на пода.
Той не се учуди на решението й да се откаже от обичайния чай, моментът наистина изискваше нещо по-силно… Възрастната жена беше облечена изцяло в бяло — цвета на траура. Коприненото костюмче, ръкавиците и шапката с воал бяха на мода през 60-те години, но тази година най-известните модни къщи отново ги включиха в колекциите си. Погледна я в тъжните очи, чашите звъннаха. Отпиха по глътка в памет на Микио Оками.
— По дяволите! — изведнъж рече тя и запрати чашата си към отсрещната стена. — Той все пак живя дълго и интересно!
— Съжалявам, че не успях да го спася — промълви Никълъс и сведе поглед към ситните късчета кристал.
— До известна степен го сторихте — поклати глава Кисоко. — Освен че изплатихте дълга на баща си, вие успяхте и да спечелите обичта му, Линеър-сан. Имам чувството, че ви обичаше повече от всички на този свят, включително и от мен… — в гласа й нямаше ревност, нямаше завист. — Беше човек с труден характер, не обичаше да проявява слабост. От много години се опитвах да полагам грижи за него, тъй като животът му беше пълен с опасности… Но това само го правеше нервен и избухлив. Защото на практика той обожаваше опасността, стремеше се към нея с цялата си душа… Бях принудена да го закрилям по друг начин, отдалеч… — на лицето й се появи тъжна усмивка.
— Чрез Тао-тао, нали?
— Да.
— Той знаеше ли, че вие сте танжин?
— Нямам представа. Никога не сме говорили по този въпрос… Вероятно е усещал нещо…
— Що се отнася до Кшира…
— Да — кимна тя. — Очаквах да повдигнете този въпрос. — Тръгна към бюфета, но там нямаше други чаши. Никълъс й предложи своята, тя благодарно кимна и я напълни с уиски. Отпи голяма глътка, въздъхна и каза: — Трябва да внимавам, алкохолизмът е нашата семейна болест…
Насочи се към един от покритите столове, седна и кръстоса крака. Беше съвършена, като модел на гениален художник. Нанги е един щастлив човек, неволно си помисли Никълъс.
— Страховитите истории за Кшира карат хората да полудяват…
— Аз съм ги преживял на практика.
— Несъмнено — вдигна глава тя. — Кшира не е привилегия на всички танжини… Тя е по-могъщата част на Тао-тао, далеч по-силна от Акшара… Точно поради това малцина са тези, които я разбират… — Очевидно решила да не обръща внимание на собственото си предупреждение, Кисоко вдигна чашата и лисна съдържанието й в устата си. — Аз владея Кшира, Линеър-сан… Затова можете да вярвате, като ви казвам, че тя подлудява всеки, който не успее да я постави под контрол… Ако обаче я посрещнете с открити гърди, тя няма да ви нарани… Вгледайте се в душата си, овладейте това, което се крие в нея, и ще бъдете богато възнаграден… — на лицето й се появи загадъчна усмивка. — Но мисля, че вие вече сте усвоили този урок…
— А Шукен? — попита той. — Наистина ли съществува могъщата комбинация от Акшара и Кшира, която превръща човек в Бог? Чувал съм доста противоречиви теории по този въпрос…