— А какво е личното ви мнение? — лукаво го погледна Кисоко.
— Мисля, че нямам достатъчно познания, за да си изградя собствено — призна той.
— Имате, Линеър-сан — възрази тя. — Имате далеч по-задълбочени познания от повечето танжини… — стана, остави чашата на бюфета, редом с полупразната бутилка уиски. Дали в погледа й не пролича желание за ново питие? — Отговорът на въпроса е у вас, трябва само да го потърсите…
— Какво искате да кажете?
Токчетата й затракаха в негова посока. Изправи се пред него и мълчаливо го погледна. Усети вълнението в душата й, изведнъж разбра, че ще стане свидетел на интимни разкрития, за които дори не смееше да мечтае.
— Акшара и Кшира съжителстват в душата ви, Линеър-сан.
Той се закова на място. Разбира се, тя е права! Шукен действително беше в душата му. Той беше живото доказателство на теорията, според която интеграцията на двете части на Тао-тао е напълно възможна. Канзацу, някогашният му сенсей, беше сбъркал. Той не беше повярвал, че Никълъс е достатъчно силен да се справи с Кшира, просто защото сам полудя от нея. В душата на Никълъс нахлу огромно облекчение. Изведнъж му се прииска и Коей да е тук, да сподели радостта му.
Във въздуха бавно плуваха прашинки, всяка натежала от спомени, всяка със своя история… Ярки искри в безбрежния океан на времето.
— Кисоко — промълви най-сетне той, забравил за официалния тон. — Ти си изключително мила с мен…
— Брат ми те обичаше като син, аз също — простичко отвърна тя, а прямото изражение на лицето й му напомни за Коей. Стана му топло и приятно, изпита дълбоко съжаление, че тази жена заминава. — Ти имаш особена съдба, необикновена карма… Чувствам я като топлите лъчи на слънцето по гърба си…
— Като кармата на баща ми?
— О, не! — на лицето й се появи шокирано изражение. — Нищо подобно! Баща ти беше архитект и като всички архитекти — голям мечтател… Именно тази негова черта го сближи с брат ми и двамата станаха великолепен тандем… Полковника мечтаеше за бъдещето, а Оками-сан превръщаше мечтите му в действителност. Той беше изпълнителят. За съжаление плановете на баща ти за мирна и преуспяваща Япония бяха обречени на частичен неуспех още от самото начало…
— Защо?
— Само Бог може да вижда бъдещето и да го превръща в действителност — отвърна Кисоко и спря поглед на тънък лъч светлина, успял да проникне през прозореца. Беше толкова плътен, че създаваше илюзията за мост, по който човек може да избяга от мрака. — В крайна сметка хората винаги си остават хора — продължи тя с глас, омекнал от тежестта на спомените. — Колкото и да са гениални, те не са в състояние да предвидят всичко… Особено когато става въпрос за гигантско начинание като това, което започна баща ти… В него присъстваха политиката (в лицето на Либерално-демократическата партия), бюрокрацията, едрият капитал и Якудза… Неточностите в прогнозите му се дължат на самата човешка природа.
Обърна се да погледне Никълъс, за миг чертите на лицето й станаха живи и прекрасни, като в годините на далечната й младост.
— Баща ти не беше алчен, затова не успя да разбере, че великолепните му планове ще рухнат именно поради алчността. Но човек по природа е алчно същество, иска да притежава всичко — пари, състояние и най-вече власт… Именно алчността доведе до рухването на ЛДП, тя е в основата и на сегашната дълбока рецесия. Алчността подкопа устоите на управлението в тази страна, превърна политиците в марионетки, доведе до създаването на абсурдната политическа коалиция, която практически блокира всички усилия за промяна.
Никълъс помисли малко, после вдигна глава:
— Но идеите на баща ми все пак се наложиха, нали?
— Общо взето — да — кимна тя и извади червилото си. Това беше знак, че разговорът трябва да приключи дотук.
Той гледаше как червилото покрива алените й устни, търпеливо чакаше. Кисоко бавно тръгна из стаята, ръцете й нежно докосваха лавиците за книги и покритите мебели. Сякаш бяха стари приятели, от които търсеше подкрепа…
— Искам да си изясня някои неща — промълви най-сетне той.
Тя спря, ръката й остана върху полираната плоскост на библиотеката.
— Светата майка твърди, че си член на нейния орден…
Пръстите й пробягаха по изящните извивки на дървото.
— Това е истина…
— Не Оками-сан, а ти си била собственица на някогашното „торуко“, известно като „Тенки“… Онзи комплекс от сгради, в който днес се помещават „Пул Марин“ и „Запален от двата края“…
— Имотът действително беше на мое име — стрелна го с поглед тя. — Но беше купен с пари на ордена…
— Не разбирам — поклати глава Никълъс. — Какво е търсил тук вашият орден по време на Окупацията?