— Да ме тревожи? — погледна го с усмивка тя. — Не… Всъщност мъничко… — лицето й видимо потъмня. — Какво ще стане, ако изгубя Франси, Лю? Няма да е честно, особено сега — след като отново станахме близки… Ти си до мен, а тя никога не е имала истински баща…
Кроукър взе ръцете й и ги целуна.
— Според мен трябва да й вярваш — промълви той. — Преживя достатъчно, за да знае какво иска… Не забравяй, че животът й едва започва, Маргарет… След всичко преживяно нещо вътре в нея се е променило… Нека изчакаме да видим какво ще последва.
Пол Киарамонте беше сам в параклиса на манастира. Нервно пристъпваше от крак на крак, ноздрите му долавяха миризмата на прах и изгорели свещи. Тук беше влажно и доста хладно, но въпреки това той се потеше.
Храмовете винаги го караха да мисли за изповед, а изповедта означаваше да си спомни за всичките грехове в живота си.
— Пол…
Обърна се, сърцето му пропусна един такт. В черно-бялата роба на игуменка Джаки изглеждаше наистина като кралица. Зад нея пристъпваше Франси и очите на Пол се разшириха от учудване. Беше облечена в проста черна рокля, която стигаше до коленете й. Зачервеното й лице беше спокойно и тържествено.
— Знаех си аз… — задавено промълви той, неспособен да отмести поглед от невероятните морскозелени очи, които беше сънувал в продължение на години. — Знаех, че не може да си мъртва!
Джаки протегна ръце, той бързо ги покри с дланите си. Не се целунаха, но Франси ясно усети електрическата искра, пронизала телата им. Приличаше на топлината, която се издига от напечения асфалт през лятото — невидима, но властна като приливна вълна.
— Трябва да ти се извиня, Пол…
— За какво?
— За онази нощ в градината, когато ние…
— Не е нужно да се извиняваш — прекъсна я с категоричен тон той. — Дори тогава си давах сметка, че не мога да те имам завинаги, но те исках… Ужасно силно те исках, Джаки! И всичко, което последва, беше прекрасно…
Чула светското си име от устата му, тя неволно потръпна. Не беше очаквала, че толкова много ще се развълнува… Неволно си спомни за Майкъл, за нощите, които прекарваха заедно на покрива в Озоун парк… Негов блян ли беше това? Вече не помнеше. Блян и спомени се смесиха в едно монолитно цяло…
— Така беше — кимна тя. — Благодаря ти…
Дълбоко в душата й все още живееше частица от някогашната Джаки Леонфорте. Така щеше да бъде до края на дните й, нищо не можеше да се промени. Дали и предишните игуменки са изпитвали подобни чувства? Прегърна Франси през рамото, спокойствието на духа й бавно се прехвърли върху Пол и момичето. Дали Франси ще се окаже избраницата на Бога? Дали промяната не идва заедно с нея? Ако наистина е така, пред момичето се разстила труден и продължителен път. Може би точно това й е необходимо, бегло си помисли Джаки.
— Хубаво направи, че дойде да ме видиш — промълви Пол и прочисти стегнатото си гърло.
— Закрилял си я в продължение на доста дни — отвърна Джаки, имайки предвид Франси. — И ти благодаря най-сърдечно, от името на ордена…
Очите й бяха необятна вселена, той объркано усети, че цял се разтапя в тях. В съзнанието му изплува одисеята на трудния, изпълнен с приключения живот, изведнъж разбра, че най-важните уроци човек усвоява у дома, при корените си…
Втренчен в очите на Джаки, той вече знаеше отговора на въпроса, който искаше да зададе. Въздъхна, поклати глава и все пак го зададе на глас:
— Ще те видя ли отново?
— Със сигурност ще видиш Франсин — отвърна Джаки. — Бог да те благослови!
Изведнъж осъзна, че той си отива, вероятно завинаги. Остра болка прониза сърцето й.
По небето тичаха буреносни облаци, камъните по пътечката блестяха от влага, над тях се виеше мъгла от изпарения, сякаш беше ранно утро…
— Кажи нещо — прошепна Коей. — Мълчанието ти ме плаши…
Тишината в гробището се нарушаваше единствено от монотонните звуци на далечна молитва, вятърът рошеше косата на Коей. Следобедът ставаше нетърпимо задушен.
— Акинага ме осведоми за събитията, настъпили след моето заминаване за Европа — тихо промълви той.
Тя неволно потръпна от отчаянието в гласа му, но въпреки това попита:
— Какви събития?
— Събитията около смъртта на Джъстин… — очите му се сведоха към неравната пътечка, която водеше към гроба На Оками-сан. Камъните бяха пропукани от старост, между тях се виждаха жилави коренища. — Умряла е не при катастрофа, а защото са я преследвали хората на Акинага… Имала е любовна връзка с бившия си шеф…
— И сега се питаш как е било възможно да ти изневери, така ли? — стрелна го с поглед Коей.
— Отчасти — призна той.
— Това не отговаря на истината! — отсече тя, избърза крачка напред и застана на пътя му. Очите му бавно се вдигнаха към лицето й. — Всичко между вас е тук и тук… — пръстът и докосна първо главата, а после сърцето му. — Ако в края на краищата тя е имала връзка с друг мъж, това съвсем не означава, че те е предала… Просто е осъзнала, че всичко между вас вече е мъртво… За разлика от теб. Ти отказваше да приемеш този факт, непрекъснато те мъчеше чувство за вина…