— На улицата май не си толкова велик! — извика Икудзо. — Никой не може да ме унижава безнаказано, господинчо! Сега ще получиш един добър урок!
Минаваше три през нощта, но на светлината на неоновите реклами Майк безпогрешно определи, че двамата бандити са членове на клана Шикей. Значи са верни слуховете за връзка между Икудзо и мафията, помисли си Майк и съжали, че Йоши не е тук да се наслади на предстоящия екшън.
— Ти си натрапник тук — продължаваше откъм мерцедеса Икудзо. — Освен това си „итеки“ — презрян чужденец! Аз не се оставих да ме омайваш със сладки приказки като другите. Утре сутринта, като те открият, и те ще разберат, че не бива да се водят по акъла на един чужденец! Ще им бъде за урок!
Двамата едри бандити очакваха да хукне да бяга, но Майк не помръдна от мястото си. Дебелият сумо се стрелна напред, но той беше готов. Дясната му ръка се плъзна под сакото и стисна дръжката на острия нож, с който беше ликвидирал Родни Къртц. Едно светкавично движение и острието потъна в гърдите на нападателя, вдясно от гръбначния стълб. Ръбът преодоля съпротивата на костта с остро изскърцване, после се завъртя и прониза сърцето. Майк отстъпи крачка назад да пропусне връхлитащото тяло и се обърна да посрещне онзи с феникса. Краката на дебелия зад гърба му отчаяно задраскаха по асфалта, после утихнаха. Малката уличка се изпълни от напрегнато дишане и отвратителната миризма на смъртта.
Майк нямаше време да обърне внимание на обстановката, тъй като трябваше да се справи с късото дуло на пистолета, насочено в гърдите му от втория бандит. Направи това, което онзи най-малко очакваше — изправи се точно срещу дулото, ръцете му светкавично се стрелнаха напред и нагоре. Бръснатата глава на татуирания оглушително тресна в повдигнатото му нагоре коляно.
Строшиха се кости и хрущяли, бръснатият остана без нос. Пръстите му изпуснаха пистолета и Майк побърза да го изрита в канавката. Едновременно с това ръбът на дланта му потъна в незащитената зона точно зад дясното ухо на татуирания — там, където се преплитаха много нервни възли.
Човекът-феникс се строполи на улицата, сякаш привлечен от огромна гравитация. Майк сложи единия си крак на врата му, а с другия притисна рамото. Рязко натисна с тока на обувката си и вратните прешлени се строшиха.
Време за губене нямаше. Обърна се и хукна към белия мерцедес. Икудзо благоразумно се беше прибрал вътре, електронните ключалки на вратите изщракаха, ръката му трескаво местеше лоста на скоростите. Лакътят на Майк се стовари върху страничното стъкло. Икудзо уплашено извика и направи опит да се отърси от ситните късчета, които го засипаха. Но Майк го сграбчи за яката и го измъкна навън, направо през прозорчето. Японецът извади малък пистолет 25-и калибър, но Майк му го отне с едно рязко движение и презрително го запрати в мрака.
— Значи съм итеки, така ли? — изръмжа той и нанесе слаб, но парализиращо точен удар между очите на японеца. — Много лошо. Писано ти било да умреш от ръката на итеки!
Стиснал камата в ръка, той направи първия ритуален срез, точно според древната митология на нунгите. Нямаше смисъл да бърза. Улицата беше абсолютно пуста, Токио равнодушно наблюдаваше ритуала на отмъщението му.
Изряза сърцето, черния дроб и далака, после просна окървавения труп върху покрива на тихо работещия мерцедес, синкав на светлината на рекламите. По блестящата боя плъзна кръв, синкавочерна като печатарско мастило. Майк разтвори стиснатите челюсти на Икудзо с върха на ножа и натика далака между зъбите му.
— Идеята ти за урока е добра — промърмори той. — Сбърка само в избора на жертвата!
Вървя пеш в продължение на десетина минути, преди да стигне до колата си. Никога не паркираше в близост до заведенията, които държеше под контрол. Клекна и положи димящите органи пред себе си — както го беше правил безброй пъти в джунглите на Виетнам и Лаос. Избърса ръцете си колкото можа, после взе мобифона.
Йоши вдигна още след първото позвъняване и мълчаливо изслуша разказа му.
— Искам двата трупа да изчезнат по обичайния начин! — заключи Майк.
— Само двата?
— Точно така. Третият нека остане върху белия мерцедес. Той е символ на една тайна война, която току-що започна…
Лю Кроукър се протегна на удобния стол в „Плая дел Сол“ — един от безбройните ресторанти по крайбрежната улица на Южен Маями. Слънцето безмилостно напичаше. Човек можеше да изгори дори под дебел чадър. Облечен в широка шарена риза, бермуди в златист цвят и леки сандали, той разрови с вилица храната пред себе си. Кренвирши с ориз и черен боб — „християни и безбожници“, както ги наричаха кубинците. Нямаше апетит, стомахът му се беше свил като мидена черупка. Вдигна глава, намести слънчевите си очила и проследи стройната фигура на младо момиче по бикини, което летеше на летни кънки по отсрещния тротоар на булевард „Океан“.