— Но Акинага…
— Остави Акинага на мира — твърдо го пресече тя, очите й останаха впити в неговите. — Забрави всичко и всички, опитай се да намериш себе си…
— Не мога да забравя Микио Оками. Той беше…
— Първо трябва да приемеш смъртта на Джъстин, а едва след това да скърбиш за Оками и всички останали…
Дъждосвирец проблесна с пера под самотен слънчев лъч, кацна за миг върху надгробната плоча на Оками, после отлетя. А Никълъс изведнъж осъзна правотата на думите й. Не бива да се поддава на уловките на Акинага, не бива да му позволи да разбие просто ей така годините, които беше преживял с Джъстин… Щастливи години, споменът за които оставаше единствено в неговата душа, натежал от символите на една незабравима любов… Не, Акинага няма право да се докосва до тях!
Обстоятелствата, довели до тяхната духовна раздяла, едва ли биха могли да се дефинират просто — само чрез чувството за вина, което дълго властваше в душата му. Те бяха различни и многобройни, мрежата на отчуждението се беше изграждала в продължение на години — същите тези щастливи и пълноценни години на голямата им любов… Сега, каквото и да стореше, каквито и обвинения да хвърляше върху себе си, резултатът все ще си бъде същият… Карма… Станало е това, което е било писано да стане.
Протегна ръка и стисна топлата длан на Коей.
— Тя ще ми липсва винаги — промълвиха едва чуто устните му.
— Сигурно ще е така — тихо отвърна Коей. Коленичиха пред надгробната плоча, прошепнаха заедно думите на заупокойна молитва, после бавно се изправиха.
— Ти си магьосница, Коей — прошепна Никълъс и взе лицето й между дланите си.
Псалмите в далечния храм бяха стихнали, но звуците им още висяха от клоните на дърветата, сякаш бяха сребърни сълзи… Коей въздъхна и се притисна в него.
— Прекалено дълго живееше затворен в себе си, Никълъс — промълви тя. Потръпна и с благодарност усети как тялото му се притиска в нейното, а душите им се сливат.
Блестящият диск на луната надникна иззад буреносните облаци, струпали се на хоризонта. От мястото, на което лежеше — гол и напълно отпуснат, Тетцуо Акинага имаше прекрасна гледка към заснежения връх Фуджи, огрян от сребристите лъчи. Това беше Нощта на жътвата, отбелязваща началото на пълнолунието…
Акинага обичаше Нощта на жътвата. В една такава нощ преди много години беше водил смъртен бой с якудза от враждебен клан. И двамата бяха тежко ранени, но Акинага пръв се надигна от мръсотията в уличната канавка, окървавените му пръсти се впиха в шията на полумъртвия враг. С див блясък в очите и огромна наслада той гледаше как езикът на противника изскача между посинелите устни, чуваше безпомощното гъргорене на лишените от кислород дробове, ноздрите му е наслада улавяха вонята на пресни фекалии, съпровождаща смъртта…
Зад гърба му се разнесе мекият и приятен глас на Лонда, запяла непозната песен.
Чу тихите й стъпки, миг по-късно силните й ръце се плъзнаха по голото му тяло.
— Истински лукс е да те притежавам — въздъхна той. — Това ме кара да си припомням един факт, който ми носи особено удовлетворение — имал съм много врагове, но нито един от тях не доживя до дълбока старост… — потръпна от удоволствие при докосването й и продължи: — Всички живееха с една-единствена мисъл — как да ме унищожат. Какви ли начини не опитваха… — От устата му излетя тих смях. — Но аз все още съм тук, единственият оцелял… Мъртъв е дори Микио Оками, великият Кайшо… Да, мъртъв е. Имах удоволствието да присъствам на погребението му. И защо не? Той наистина заслужава почести, особено сега, когато е заровен на два метра под земята… — Смехът му се превърна в налудничаво кискане, сякаш боговете бяха отнели разума му. — Трябва да призная, че срещата с Никълъс Линеър също ми достави огромна наслада… Приятно е да зная, че е безсилен да направи срещу мен каквото и да било… Няма улики, разполага само с това, което сам реших да му кажа… Разигравах го като маймуна, копелето нещастно… — от гърдите му се откърти блажена въздишка, очите му се премрежиха. — Лонда, ти струваш колкото…