— Трябва да попречим на Майк Леонфорте — каза с хладно спокойствие Танака Гин. — Трябва да сложим край на убийствата!
— Всички следи водят към „Денва“. Майк очевидно иска да установи пълен контрол над съдружието, едновременно с това иска и новата видеотехнология… — Никълъс се замисли за момент, после продължи: — Мисля, че на всяка цена трябва да открия онази Лонда, която го е забавлявала!
— Идеята ти не е добра — поклати глава прокурорът и закопча ръкава си. — Мина ли ти през главата, че Леонфорте без колебание е ликвидирал Гиай Къртц пред вратите на клуб, в който ходи кажи-речи всеки ден? Реално погледнато това е неразумно. Една от грешките, които ни позволяват да залавяме тъпите престъпници. Но ние познаваме този човек и знаем, че той е от друга категория. Следователно инцидентът с жената на Къртц не може да бъде грешка, нали?
— Не може — кимна Никълъс. — Прекалено умен е за подобни грешки.
— Тогава?
Никълъс пое дълбоко в гърдите си соления въздух, наситен с миризмата на риба. Дъждът го беше пречистил от саждите и въглеродния двуокис, утрото изглеждаше свежо и чисто като в планината.
— Подозирам, че ни води за носа — промърмори той. — Никой не може да каже какво е намислил… — помълча, после добави: — Вероятно си прав. Все си мисля за оръжието, използвано при убийствата… Познавам един майстор на тези специални ками с широко острие… Мисля да отскоча, до него и да разбера още какви изненади ни е подготвил Майк.
— Мразя типовете, които се правят на богове — въздъхна Танака Гин и остави пръчиците за хранене в празната купичка. — Те просто не знаят къде им е мястото.
— Най-точната дефиниция за Майк Леонфорте — погледна го е уважение Никълъс. Вътре в себе си обаче неволно се запита дали тя не се отнася и за него…
Майк докосна с длан голата гръд на Хонико и тя се размърда като събудена змия. Лежеше гола, просната по гръб. Кожата й блестеше, обилно намазана с ароматични масла. Китките, бедрата и глезените й бяха здраво завързани, копринена кърпа стягаше очите й, други две минаваха под и над гърдите й, карайки ги да изскочат нагоре като зрели плодове. Дъждът монотонно почукваше по малкото прозорче. Бяха полулегнали върху широк стол, който ритмично поскърцваше под тежестта им. В ноздрите го удари ароматът на възбудата, която пробяга по тялото й като електрическа искра.
Езикът й пробяга по тъмносиния полумесец на китката му. Бамбуковите игли бяха оставили дълбоки следи по кожата. Груби и примитивни, те сякаш се бяха превърнали в неразделна част от отличителните му белези.
— Никой не разбира хората като мен — промърмори Майк и се плъзна върху влажното й тяло. — Обществото се плаши от страстта, единствената му грижа е да се предпазва с всички средства от нея… — Пръстите му докоснаха зърното на гърдата й, влажно и щръкнало от възбуда. — Прави го дори когато е гнило и напълно безполезно…
Хонико го усети дълбоко в себе си. Беше свикнала с подобни приказки, възприемаше ги като част от философията му, като божествените псалми на Аполон или Дионис, превърнали се в неразделна част от начина, по който някога са се любили… Майк превръщаше в ритуал всичко, до което се докосваше. Любовта също. Хонико потръпна от възбуда.
— Аз съм изследовател на живота. Като Юлий Цезар, Наполеон и Ницше… От мен се страхуват и ме мразят… — Притиснал таза си в удобното седло на Хонико, той насочи поглед към прозореца на малкия апартамент във високата капсула на кулата Найгай. — Те са били истински герои. Знаели са как да наситят съществуванието си с тежест и дълбочина, от които всички са изпитвали страх. Но страхът е бил последната им грижа, те никога не са мислили за него. — Дъждът почукваше по стъклото, панорамата на града се превръщаше в ивица блестяща светлина, като изстинала глазура на огромна торта. — Виждали са единствено страхопочитанието в очите на околните… Нещо, което е бликало направо от сърцата им. — Очите му се спряха на красивия нов небостъргач, издигащ се на стотина метра от тях, потърсиха една неясна фигура зад редицата ярко осветени прозорци.
— Постигали са го не само благодарение на традицията, но и на божествената си вяра… — Фигурата отсреща пристъпи към прозореца и включи настолна лампа. Майк беше в състояние да види ясно лицето на Коей. Намираха се точно срещу апартамента, в който тя живееше с Никълъс. Ръцете й се повдигнаха, освободена от фибите, косата й се спусна към раменете като блестящ водопад.
— Как е възможно да се постигне това? — Тласъкът на бедрата му беше могъщ и внезапен, Хонико неволно извика. — Крал Вишвамитра е разкрил истината още преди столетия: силата да се изгради новият рай се поражда от ада, който човек носи в душата си!