— Защото е истинска, но от пиле — поясни Лемон и пъхна пръст в дупката върху ризата на Кроукър. — Много ли си натъртен?
Имайки предвид връзките и влиянието на Чезаре Леонфорте, Веспър и Кроукър не изгаряха от желание да си сътрудничат с полицията на Маями. Затова бяха предпочели услугите на Лемон, който, с помощта на хитроумно дистанционно управление, беше отворил торбичките с кръв, прикрепени към бронираната жилетка. Ефектът беше поразителен всеки свидетел би се заклел, че куршумите на Веспър са пронизали гърдите на Кроукър сред фонтани от кръв.
— Ти как мислиш? — направи гримаса Кроукър. — Замалко да получа инфаркт! — Внимателно се надигна до седнало положение. — Не бих ти препоръчал подобни упражнения за сутрешната гимнастика…
Смъкна ризата и се остави в ръцете на доктора, който внимателно опипа лявата част на гърдите му.
— Доста сериозни натъртвания — обяви онзи и му направи знак да се извърти. — Но най-странното е, че кожата ти дори не е разкъсана… — Събра инструментите си и се изправи. — Искаш ли шишенце с успокоително? Довечера тези натъртвания ще ти създадат доста проблеми…
— Не, благодаря. От хапчетата ми се доспива.
— Както искаш — сви рамене докторът, хвърли любопитен поглед към биомеханичната протеза и добави: — Ще ми покажеш ли как действа това?
— Защо не? — отвърна Кроукър, сви титановите пръсти в юмрук и го стовари в страничната стена на линейката. Докторът подскочи, а шофьорът натисна спирачките и извика:
— Какво става, по дяволите?
Докторът се наведе и смаяно огледа дупката в стоманената обшивка на кабината.
— Господи Исусе Христе! — прошепна с уважение той.
— Хайде стига, че имам работа — безцеремонно го изтика Лемон. — Нали ти направихме кефа? — Наведе се над голям метален сандък и започна да се рови в съдържанието му. Беше млад човек, най-много на тридесет, строен и стегнат. Имаше топли кафяви очи, черна коса и тънки мустачки в стил „Дик Пауъл“. Беше от онези влюбени в професията си хора, които непрекъснато експериментират и предлагат неочаквани новости. А фактът, че беше местен, го правеше още по-ценен за операцията.
— Сега ще те подредя така, че дори майка ти няма да те познае — обърна се той към Кроукър. В ръцете си държеше изкуствен нос от мека гума. — Харесва ли ти?
— Ти си майсторът — сви рамене Кроукър.
— Дяволски си прав — съгласи се Лемон. — Най-красивото нещо в това приспособление е един малък чип в лявата ноздра, затова те съветвам да не кихаш… — бутна го обратно на носилката и добави: — Лягай и не мърдай. Трябва да взема отпечатък от лицето ти, за да съм сигурен, че всичко ще е наред. Нещо като смъртна маска, нали разбираш?
— Точно това ми трябва — промърмори Кроукър, отпусна се в носилката и заслуша как вятърът свири през дупката, която беше пробил в стената на линейката.
Когато Тетцуо Акинага, оябун на клана Шикей, най-сетне беше освободен от предварителния арест, той не се прибра у дома, не отиде и в нито един от многобройните си офиси, пръснати из града. Предпочиташе да постъпи така, особено след смъртта на Наохиро Ушиба, министър на МИТИ. Лично беше издал заповедта за премахването на Ушиба, който в крайна сметка премина на страната на Микио Оками и се превърна в негов смъртен враг.
Познатите места станаха табу за Акинага не само заради убийството, но и заради събитията, които го последваха. Особено начина, по който съдия-следователят Танака Гин го арестува в обществената баня „офуро“ построена от бащата на Акинага, а и всички унижения, на които беше подложен в затвора.
Влезе в един от десетината апартаменти, които държеше за лично ползване в центъра на Токио. Свали вносния костюм за 3500 долара и го натика в кухненския умивалник. Сложи при него бельото и чорапите си, поля ги с бензин и драсна клечка кибрит.
Бузите му пламнаха, сякаш докоснати от белите езици на огъня. Но това беше резултат от гнева му, от понесените унижения. Познатите неща в живота му станаха неизползваеми, чувстваше се безпомощен като свещеник в поругания си храм. Нямаше къде да отиде, останаха му единствено тези анонимни квартири, лишени напълно от естетическа стойност. Сякаш беше свещеникът от поругания храм, принуден да отслужва своите литургии в мазето на безлична служебна сграда…
Яростта му гореше далеч по-ярко от всякакъв бензин. Вонята на изгорял плат се смеси с миризмата на бързо засъхналата пот по тялото му и от тази отвратителна смес му се догади. Но яростта отказваше да го напусне. Стиснал топлия порцелан на умивалника, той стоеше гол, леко приведен върху кривите си, мускулести крака. Беше кльощав като концлагерист, ставите на крайниците му стърчаха като чужди. Годините му бяха едва петдесет и пет, но тежката битка за власт доста го беше състарила. Сивата му коса беше старомодно дълга, стегната в самурайска плитка на тила. Дълбоко хлътналите му очи гледаха хладно, видът му издаваше човек, който е способен да понася, но и да нанася удари. Човек, който не моли за милост и не дава милост. Човек, който не вярва в нищо, с изключение на факта, че е чужденец в един полудял свят…