Ключалката на входната врата меко изщрака. Акинага не се обърна, защото знаеше кой е. Ключ за този апартамент имаше само един човек, освен него.
— Да ти налея ли питие? — попита Лонда с онзи сладък глас, който караше мъжете да мечтаят за леглото й.
Той не отговори, очите му продължаваха да следят умиращите пламъци. Дрехите се превърнаха в пепел, заедно с тях умираше и онзи противен страх, който беше стиснал душата му от мига, в който попадна в ръцете на властта и стоманената врата на килията, се затръшна зад гърба му.
Ще убие Танака Гин, ще го свърши сам, с дълбоко удовлетворение. Но и след това нямаше да му прости. Защото той беше причината за този парализиращ страх, който продължаваше да се таи в душата на Акинага.
Лонда пристъпи зад него, дългата й коса гальовно се уви около шията му. С нейна помощ го издърпа от умивалника, далеч от парещия страх и противното чувство на безпомощност.
— Трябва да се изкъпя — дрезгаво промълви Акинага.
— После — прошепна тя. — Сигурно ще вониш още повече, когато свърша с теб…
Вече беше успял да се възбуди. Тази жена го постигаше когато пожелае, без никакво усилие. Достатъчно беше да усети косата й върху голата си кожа, докосването на кадифената й длан. А понякога му стигаше дори блясъкът на очите й. Просто защото знаеше какво се крие зад него, мечтаеше за чудесния начин, по който тя го караше да се отпусне и забрави за всичко: пари, власт, корупция, бизнес… В опитните й ръце Акинага се превръщаше в малко дете, ненаситно за ласки.
Прозорците бяха тесни и високи, от пода до тавана. От тях се разкриваше прекрасна гледка към Ропонги — символа на съвременна Япония, където рядко се срещат старомодни, в традиционния смисъл на думата, хора като Акинага. Апартаментът се намираше на висок етаж и това позволяваше на наблюдателя да види дори Ноги Джинджа — паметника на генерала-самурай, който без колебание беше прибягнал до ритуалното самоубийство сепуку след смъртта на любимия му император Мейжи през 1912 година. Противопоставянето на живия самурайски дух с доминирания от чуждестранни обичаи Ропонги беше пропито с онази горчива ирония, която беше неразделна част от живота на Акинага.
Отпусна глава върху грубите косми на дебелия берберски килим. Не намираше нищо необичайно в позата си, от която все пак можеше да гледа Ноги Джинджа, блеснал като факел в нощта. Коленете му опираха в килима, задникът му се повдигна нагоре, гениталиите провиснаха между кльощавите крака. Усети миризмата си, която не беше чак толкова неприятна. После усети и миризмата на Лонда, която тикна токчето на обувката си в процепа между краката му и се наведе над него.
Беше странно, че не изпитва никакво неудобство от тази поза. Заливаха го единствено вълните на облекчението. Неудобството и срамът бяха останали там, в обществената баня на баща му, в момента на ареста му от Танака Гин. Неудобството и срама изпитваше в затвора, опипван от опитните ръце на надзирателите, много от които без съмнение бяха играли комар в някой от вертепите му или пък бяха получавали сексуално облекчение в публичните му домове… Някога те се бяха страхували от него, но там — зад решетките, в очите им проблясваше присмех. Стиснал вързопа с дрехите пред срамотиите си, гол и безпомощен, той се беше превърнал в един стар и уморен престъпник, който няма достатъчно пари и влияние, за да се измъкне на свобода.
Беше се огънал, но в това нямаше нищо странно. Унижението беше проникнало в кръвта му като силен наркотик, нищо не можеше да го спре. Но сега вече е друго. Сега просто трябва да се измъкне от старата коса и да стане напълно нов човек! Лонда ще се погрижи за това, както само тя умее… Тази нощ ще отиде докрай, тази нощ ще прочисти душата си от всички унижения!
Тази нощ ще бъде друг, няма да се преструва. Даде си сметка, че иска невъзможното, и безсилно заблъска с юмруци по дебелия килим.
— Готов ли си? — попита Лонда и ръката й се спусна към възбудения му член. В същия миг нещо пропука, прониза го остра болка отзад, в главата му нахлу кръв. — Още не си… — пропя успокоително тя. — Но ще те отведем където трябва, нали?