— Сигурно е така — сви рамене Пол. — Но животът, който водя, не ми предлага особени забавления… Отговарям за куп неща, хората разчитат на мен…
— Особено Гадняра — уточни тя, изчака да види реакцията му и добави: — Затова ли казваш, че в живота на възрастните има неприятни неща?
— Това пък откъде ти хрумна? — размаха ръце той.
— Права съм и ти го знаеш — не отстъпи момичето. — Не е лесно да работиш за Гадняра и да мамиш хора, които ти имат пълно доверие, нали? — Живите интелигентни очи не изпускаха лицето му. — Бас държа, че на моменти ти идва до гуша!
Отново е права, въздъхна в себе си той. Естествено, никога не би признал това на глас. Нито пред нея, нито пред когото и да било друг.
— Сам съм избрал този начин на живот — отсече с прекалена твърдост той. — Защото мисля, че е най-подходящ за мен!
— Така ли? — изви вежди тя. — Искаш да повярвам, че харесваш начина, по който мамиш, заблуждаваш и убиваш достойни хора?
Това вече беше прекалено.
— Ей, хлапе! — гневно извика Пол. — Пет пари не давам какво…
— Според мен не ти си избрал този начин на живот, а той е избрал теб! — отсече тя.
— Това пък какво означава по дяволите? — замалко не се задави той.
— Прекрасно знаеш какво.
— Май си падаш по гатанките — промърмори — Пол и с изненада откри, че не може да откъсне поглед от очите й. Чувстваше се парализиран като полска мишка пред бавно поклащаща се кобра.
— Може би — сви рамене Франси. — Но съм сигурна в едно: душата ти се разяжда отвътре, защото не можеш да се освободиш от чувствата, които напират в нея. Омраза, мъст, любов…
— Любов? — смаяно я погледна Пол. — Любов?!
Главата й се доближи до лицето му, клепачите й докоснаха скулата му:
— Аз зная за Джаки — прошепна тя.
Пол изостави всякакви опити да контролира положението, сърцето му пропусна един такт.
— Какво каза? — дрезгаво попита той. Върховете на пръстите му се превърнаха в бучки лед, главата му пламна. Ето! Сега ще чуе това, което се чудеше как да измъкне от момичето!
— Не се изразих точно — прошепна Франси. — Всъщност аз я познавам… Сестра Мери-Роуз. Разговаряла съм с нея, учила съм се от нея… Жената, която се опитваш да откриеш. Жената, която обичаш…
Пол беше убеден, че полудява. Най-сетне чу от устата на друг човек това, в което беше вярвал толкова много години! Че Джаки е жива, че в онази катастрофа е загинала друга жена, че сестрата-майка на „Дева Мария“ му беше спестила истината… Какво ли не стори, за да открие тази истина! Първо се направи на репортер, а после и на лекар от близката болница, напразно опитвайки се да измъкне съдебномедицинското заключение. Паметната 1962 година се отдалечаваше все повече и повече, но вярата му не намаля. Оплака я в душата си, но продължаваше да вярва, че е жива. И ето я бомбата, хвърлена от едно съвсем младо, но очевидно умно момиче, което в никакъв случай не бива да подценява! За съжаление усети, че вече е подвластен на тези умни очи, в които се четеше присъдата му… Подобно на внезапно пробудил се лунатик, той изведнъж разбра, че е изминал голяма част от пътеката, по която го водеше това момиче, че е фатално обвързан.
Събра душевните си сили на топка, тръсна глава и дрезгаво промърмори:
— Не ме ли лъжеш, хлапе?
— Не.
В този едносричен отговор блесна истината. Снощи, по време на полета, беше попитал дали познава монахиня с очи като морския лазур и веднага усети лъжата й. Сега нещата бяха различни, коренно различни. Господи! Джаки!
— Исусе! — едва чуто простена той.
— Искаш ли да я видиш? — прошепна Франси. — Искаш ли да поговориш с нея?
— Повече от всичко на света!
В нормално състояние сигурно би се срамувал от този отговор, от проявата на невъздържаност. Но сега състоянието му не беше нормално. В душата му се надигаше див възторг, доскоро ледените пръсти на крайниците му започнаха да пулсират с приятна топлина, огромен прилив на енергия изду мускулите му.
— Аз ще те заведа при нея — продължаваше да шепне Франси. — Но в замяна на това ще трябва да ни измъкнеш оттук. Мен и мама…
Ето го проклятието. Ето го пътя, от който връщане няма. Усети какво ще трябва да стори още в мига, в който от устните й се отрони името Джаки. Това момиче е много умно, за да се задоволи с по-малко. Но най-лошото в случая беше твърдата му увереност, че то ще изпълни обещанието си. Виждаше го в очите й, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Тя иска да му помогне. Но и той, въпреки всички угризения на съвестта, искаше да помогне на нея…