Нямаше врати, заместваше ги триъгълен отвор, наподобяващ раззината уста. Никълъс даде газ, разби бариерата, която се вдигаше само с магнитни карти, които заместваха входните билети. Полетя по тясна алея, хората пред него панически се разбягаха. От двете му страни се нижеха зали за вдигане на тежести и сумо, писти за бягане. Около тях блестяха витрините на многобройни бутици. Моторът беше пригоден да откликва и на най-лекото докосване на газта и спирачките. Това му даваше огромно предимство при заобикалянето на уплашените посетители и шахматно наредените бетонни колони на естакадата. Йоши неотклонно го следваше, но удържането на тежкия полицейски мотоциклет без съмнение му костваше много сили.
Никълъс даде газ и пое по спираловидно извиващата се естакада, която щеше да го отведе обратно до нивото на улицата. Разтвори танжинското си око и за пръв път призова не Акшара, а Кшира. Светът се разлюля и започна да се разпада, мястото му се заемаше от непрогледен мрак, в дъното на който тлееше алена жарава.
Профуча покрай поредната колона толкова близо, че почти я одраска със стъпенката на мотоциклета. Йоши замалко не се блъсна в нея и неволно увеличих десетина метра разстоянието помежду им.
Никълъс това и чакаше. Натисна газта и кавазакито се стрелна нагоре по рампата. Вместо да изскочи на уличното платно обаче, той рязко завъртя кормилото и предното колело блъсна летящата врата на ниска постройка вдясно. Озова се върху полираното дюшеме на атлетическа зала. Уплашени спортисти се разбягаха във всички посоки, зарязвайки сакове и екипи. Върху стената в дъното имаше огромен кръгъл прозорец, който гледаше към централния парк Шинжуку. Первазът му се издигаше най-малко на седем-осем метра от пода.
Потънал дълбоко сред вълните на Кшира, Никълъс премести тежестта на тялото си към задната част на мотоциклета. Изминал две трети от дължината на залата, той рязко дръпна кормилото нагоре, а кракът му включи допълнителния турбокомпресор на двигателя, който беше монтирал със собствените си ръце. Кавазакито се откъсна от пода и полетя като птица.
Озовал се във въздуха, Никълъс се приведе ниско над кормилото, имитирайки позата на състезател по ски скокове, откъснал се от ръба на шанцата. За миг си помисли, че няма да успее и ще се размаже в бетонната стена на залата. Но траекторията на мотоциклета беше изчислена точно, предното колело се вряза с огромна сила в средата на дебелото стъкло. Скоростта беше толкова висока, че острите отломки отлетяха далеч встрани и назад, а моторът тежко се приземи на затревена полянка. Задното колело поднесе и машината се плъзна към ствола на стар кипарис. Но Никълъс отново включи турбото, грайферите откъснаха дебели чимове трева и машината се насочи към изхода на парка, отвъд който мърдаха разноцветните светлини на трафика. Йоши остана далеч назад, сред хаоса на атлетическата зала.
До затварянето на музея „Шитамачи“ оставаха двадесетина минути и залите опустяваха. Един от малцината посетители, които продължаваха да стоят вътре, беше Микио Оками. Той обичаше да идва тук за размисъл, докато съзерцаваше прекрасните средновековни картини на някогашния квартал Шитамачи. Най-много харесваше три от тях — жилищна сграда, търговска къща и малко магазинче за сладкиши, наричани „дагаши“.
Отпуснат на скамейката пред картината с „дагаши“, той беше потънал в размисъл. Дойде тук направо от срещата си с Йо Хитомото — действащия министър на финансите, който беше един от най-сериозните кандидати за вакантния пост на министър-председателя. Негов съперник беше Канзай Митцуи, подкрепян от Тетцуо Акинага. Видяха се на „Накамизе-дьори“ — една малка търговска уличка в квартала Сензо-жи, намираща се в непосредствена близост до храма Асакуза Канон. Преди години Оками беше имал сериозни проблеми с алкохола. От лошата привичка го отказа неговият приятел полковник Линеър. Но навикът му да залита в една или друга посока остана и мястото на алкохола бе заето от сладкишите.
На „Накамизе-дьори“ имаше една сладкарничка „дагаши“, която беше там поне от двеста години и която Оками посещаваше при всяка възможност.
Ето още една от причините да се чувствам добре у дома, в Токио, помисли си той. Със смайване установи, че родният град му беше липсвал жестоко. Може би защото тук беше собственото му минало, не по-малко блестящо от този музей, събрал зад витрините си скъпи реликви от историята на страната.
С наслада дъвчеше бонбоните, които беше купил от сладкарничката, и съзерцаваше някогашната „дагаши“ на платното в разкошна рамка.