Оками отново втренчи поглед в картината, но вкусът на бонбоните в устата му изведнъж стана горчив.
— По-фашистки подход от този — здраве му кажи! — отсече Майк, дръпна полупразната кесийка от ръцете на стареца и хвърли няколко бонбона в устата си. — Затова ще е по-добре да престанем с категоричните дефиниции и обвиненията…
— Това е твоята специалност, нали? Да изопачаваш истината, докато превърнеш деня в нощ, доброто в зло… Докато моралът се превърне в размито петно, до което никой не прибягва, по простата причина, че не може да го разпознае…
— Ще говорим за морал, така ли? — присви очи Майк.
— Добре… Нека тогава вдъхна живот на призраците, които носят имената Сейзо и Митцуба Ямауши… Двама от Якудза, които пречеха на твоите планове. Ще отречеш ли, че лично си организирал тяхното премахване? А какво ще кажеш за Катцуодо Козо — оябун на клана Ямаучи, когото откриват в река Сумида през 1947-а? Нямаш ли пръст в неговото убийство? Мога да продължавам със списъка…
— Тая игра не се играе с фалшиви зарове — поклати глава Оками.
— Не отговори на въпросите ми, татенце — усмихна се Майк. — Но аз не съм изненадан, защото зная, че си виновен. Смъртта не може да бъде свидетел на твоите престъпления, ето защо аз съм прокурор и съдия в този процес…
— Процес ли? — вдигна глава Оками. — Какъв процес?
— Ей такъв — изръмжа Майк и опря дулото на плосък пистолет в слепоочието му.
— Познавам типове като теб — поклати глава Оками, пое въздух с широко отворена уста и го изпусна през ноздрите си. Сякаш отвратителното създание до него замърсяваше въздуха със самото си присъствие. — За теб моралът не е нищо друго, освен маниакална самовлюбеност. Всяка заплаха за нея третираш като заплаха за целия свят!
— Точно така. Аз създавам честта и морала. Лъжци са всички обикновени хора, които се тълпят по улиците, но не и аз.
— Естествено. Ти си богоизбран. Ти си като онези благородници, които са управлявали древна Гърция, и носиш в себе си святата истина. Нали така?
Майк притисна дулото на пистолета в скулата на стареца.
— Много хора биха дали мило и драго да са на моето място в момента — процеди той. — Само натискам този спусък и ти се превръщаш в част от историята… Моята история!
— Как не — въздъхна Оками. — Нали живееш именно за това екзалтирано състояние? За високото напрежение, за чувството на безгранична власт? В това се съдържа смисълът на целия ти живот…
— Нима мислиш, че Ницше ще те спаси, Кайшо? — попита Майк и устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. — Я си задай още веднъж този въпрос!
— След като познаваш Ницше, би трябвало да знаеш и сагата на викингите за техния главен бог Вотан, която гласи: Който не е коравосърдечен на млади години, никога не може да бъде такъв…
— Ти трябва да си бил доста коравосърдечен на млади години — отбеляза Майк. — Иначе не мога да си обясня многобройните убийства, които тежат на съвестта ти…
— Убивал съм, за да накажа предателството. Убивал съм враговете на баща си, които са планирали неговото премахване… — гласът на Оками прозвуча спокойно, дори равнодушно. — Изпълнявал съм синовния си дълг.
— Ти наистина си един твърд и коравосърдечен стар дявол! — възкликна Майк. — Преценката ми е била правилна.
— Има ли място за състрадание в душата ти? — прошепна Оками.
— За какво състрадание говориш, Кайшо? — изръмжа Майк. — Не си чел Ницше както трябва… Хората, чиито сърца са превърнати в камък от Вотан, не познават състраданието. То е слабост, то е предназначено за низшите духом. За жалките лъжци с робски морал, които като бездомни псета се ровят из боклуците в задния двор на живота… Нещастниците, които слагат знак за равенство между властта и опасността, които противопоставят доброто на злото, без да забелязват, че такива понятия изобщо не съществуват… Състраданието е предназначено за добродушния звяр, когото всеки може да измами. За онези, които са изпълнени с човешка доброта и винаги са готови да ти подадат ръка… За стадото, чието единствено предназначение на този свят е да се покорява на хора като мен!
— Господи, колко си самоуверен! Колко си сигурен, че познаваш универсалната формула на живота!
— А защо да не съм? — усмихна се Майк. — Тази формула е достатъчно проста.
— Точно тук грешиш. Тази формула е най-сложното нещо на света.
— И ти я познаваш, а? — подигравателно се ухили Майк. — Това ли искаш да ми внушиш, старче?
— Аз?! — смаяно възкликна Оками. — Нищо подобно! Познавам я колкото всеки обикновен смъртен…