— Говори се или си сигурен? — внимателно го изгледа Никълъс.
— Сигурен съм.
— А случайно да знаеш къде живее сега?
— Може и да знам… — Кава се обърна към групичката младежи, които се хилеха и размахваха ръце, после вниманието му отново се насочи, към Никълъс: — Имаш добро моторче, братко… — засмука долната си устна, после я облиза с език. И върху него беше окачена халка… — Кво ще кажеш, ако проверим, дали е част от теб, или обикновена играчка? Успееш ли да се задържиш с нас, ще те отведем право на адреса, който ти трябва… Справедливо е, нали?
Бандата си имаше име — „Уорпейнт“, Това беше важно за тях, тъй като всички рокери се организират в отделни, строго затворени групи, наподобяващи голямо семейство. Родени от едно бързо комерсиализиращо се общество, тези момчета бяха противовес на своите преуспяващи родители. Повечето от тях бяха достатъчно богати и достатъчно отегчени от живота, хранеха се е хамбургери и презираха „суши“, интересуваха се единствено от високите скорости и безкрайните видеоигри.
Бандата потегли едновременно, пропускайки Никълъс пред себе си. Той отлично знаеше какво се очаква от него. Тези момчета ненавиждаха обществения ред и щяха да го зарежат в мига, в който се убедяха, че той е част от него.
Демонстрира им серия от опасни маневри. Безстрашно лавираше между колите по уличното платно, минаваше на червено, влизаше в еднопосочни улички, които бяха толкова тесни, че всяка грешка можеше да се окаже фатална. Хлапаците харесаха постоянна нарастващата опасност на това съвместно пътуване, нададоха тържествуващи крясъци, когато Никълъс даде газ и мина по покривите на три коли, паркирани в пуста уличка. След този номер го приеха за свой и покорно го последваха, ухилени до уши.
Той им достави така желаното разнообразие, денят им беше пълен. Затова и те спазиха дадената дума — след около час го отведоха в Съншайн сити — един модерен комплекс в Икебукуро, построен върху територията на някогашния затвор Сугамо, където бяха обесени немалко от военнопрестъпниците на страната. Освен жилищни блокове комплексът включваше хотел, музей, културен център и 60-етажен небостъргач с офиси.
Кава му съобщи номера на апартамента, в който живееше Лонда. После, сякаш недоволен от нещо, намръщено добави:
— Едно време ни ползваше за бодигардове… Ама сега работата й порасна и хич не ще да знае за нас!
Никълъс му благодари и изчака потеглянето на бандата. Бялата коса на Кава изчезна последна в уличния трафик. Стори му се, че младежът на няколко пъти се обърна да го погледне. Паркира кавазакито и се насочи към входа на блока, който му бяха показали. Вратата се оказа автомат, на стената до нея имаше домофон с дълга редица бутони. Върху съответните табелки бяха изписани по една буква и една цифра, никакви имена. Натисна онзи, който беше разположен над табелката с номера на Лонда. Никакъв отговор. Стори същото с още няколко бутона, ефект нямаше.
За щастие се появи една възрастна жена, натоварена с покупки. Никълъс любезно пое торбичките от ръцете й, а тя бръкна в портмонето си за ключа. Вратата се отвори.
— Търся госпожа Окушимо — рече той, докато й връщаше покупките. — Живее в Е-29… Случайно да я познавате?
Жената му направи място да влезе, но не отговори. Той я остави пред вратата на асансьора и пое по стълбите. Стигна до етажа на Лонда, без да срещне никого, и предпазливо пое по безличния коридор. Такива коридори има във всички големи сгради по света.
Спря пред вратата на Лонда и силно почука. Изминаха няколко секунди, после отвътре долетя приглушен женски глас:
— Кой е?
Вместо отговор той отново почука и вратата се отвори.
Тъмни, издължени очи, дълга до кръста смолиста коса. Късо кимоно, боси крака.
— Господи Исусе! — смаяно промълви жената. Имаше всички основания за това. Защото в рамката на вратата стоеше Хонико.
Смъкна дългата черна перука и отдолу се показа познатата руса, късо подстригана коса.
— Не зная как сте ме открил тук и не искам да зная — промълви тя. — Но не биваше да идвате…
Очите й обаче казваха друго.
— Ще ме пуснете ли да вляза? — попита той, светкавично решил да се възползва от смущението, което тя отчаяно се опитваше да прикрие.
— Идеята не е много разумна…
После, очевидно разбрала, че той няма да си тръгне, Хонико неохотно се отмести встрани. Озоваха се в светъл двустаен апартамент с ниски тавани и малки като кутийки помещения. Обзавеждането беше ненатрапчиво, но скъпо. Диван от полиран кипарис, удобни кресла, маса за хранене. По стените нямаше картини, единственото украшение беше сребърно разпятие, окачено на верига. На една от библиотечните лавици имаше мраморна статуетка на Дева Мария. Подът беше покрит с плочки от светлозелен гранит, стените между многобройните, отрупани с книги лавици бяха боядисани в бронзов цвят. Общо взето обстановката нямаше нищо общо с това, което човек очаква да види в жилището на стриптийзьорка или келнерка…