Полковника го разтвори и небрежно подхвърли:
— Нахраних се до насита, Ейко-сан…
— Моля да ме извините, не прецених, че ви нося толкова голямо количество…
Полковника престорено се намръщи, после с въздишка каза:
— Ще ми, направите услуга, ако изядете тази храна…
— О, благодаря, полковник-сан, но не съм гладна. Наистина не съм!
Той запали лулата си и започна да чете имената, изписани върху хартията с красивия калиграфски почерк на Ейко.
— Все известни личности — отбеляза. — Какво според вас би могъл да иска от тях?
— Да установи контакти — отвърна Ейко. — Според мен се готви да започне бизнес…
Това е ясно, на какъв бизнес, запита се Полковника, после вдигна глава:
— Свършили сте отлична работа, Ейко-сан. Ще ви помоля и за в бъдеще да водите записки за всички срещи на Леон Уоксман. А когато му дойде времето, ще ми кажете кога мога да го намеря във вашата компания…
Тя взе подноса със суши и се приготви да излезе, но гласът му я спря:
— Извинявам се, Ейко-сан… Забравих да спомена името на една жена, капитан в медицинските служби на американската армия… Казва се Фейт Соухил. Оками е убеден, че дейността й не се изчерпва само с болните, аз съм на същото мнение… Вече десет месеца двамата не са се виждали, макар че трябва да поддържат тесен контакт. Ще използвате ли връзките си да я открием?
— С удоволствие, полковник-сан.
Доста време след това, най-сетне готов да се прибере у дома, Полковникът стана и безшумно излезе в коридора. Вратата на Ейко беше открехната и той предпазливо надникна. Седнала зад масата, жената унищожаваше суровата риба и ориза с нескрита наслада. Полковникът се усмихна и безшумно се отдалечи.
На другия ден се обади майор Джак Доноу и поиска среща след работно време. Видяха се в „Тенки“ на мръкване.
— Открих собственика на странната къща на брега на Сумида — съобщи Доноу, без да си прави труда за въвеждащи слова. Отказа да седне и остана пред бюрото на Полковника, потръпващ от възбуда. — Няма да повярвате, но къщата се води на името на сенатора Джаклин Макейб!
— Макейб?! — смаяно промълви Полковника. — Какво общо може да има един американски сенатор с недвижима собственост в Токио? При това къща, която се използва за нелегална квартира от мафията?
— И аз това се питам — сви рамене Доноу.
Веждите на Полковникът се превърнаха в плътна черта:
— Сигурен ли сте в достоверността на своята информация?
— Абсолютно. Източникът ми е непоклатим.
— Исусе!
Полковникът стана и пристъпи към прозореца. Умът му бясно препускаше, опипвайки всички възможности. Не, смисълът се губи… Освен ако… Доноу спомена, че фамилиите Леонфорте и Матачино са в бясна надпревара да установят контакти с фашизирани политици във Вашингтон. Възможно ли е една от тях вече да е спечелила най-големия фашист на Капитолийския хълм?
Оками се появи около час, след като Доноу си тръгна. От изражението на лицето му беше ясно, че отново не е успял да открие Фейт Соухил. Подчинявайки се на внезапен импулс, Полковника вдигна глава:
— Никога не съм виждал Фейт… Какъв е цветът на очите й?
— Син — кратко отвърна Оками и отиде да се измие.
Става интересно, помисли си Полковника. Предположението му беше твърде смело, но напоследък боравеше единствено със смели предположения… Възстанови в паметта си разговора с доктор Ингава — хирурга, който беше оперирал лицето на Уоксман. Той твърдеше, че раненият е бил докаран в клиниката от синеока жена, представила се за монахиня. Оками пък подхвърли, че след фалшивата смърт на Джони Леонфорте Фейт Соухил, води живот на монахиня… Също със сини очи… Съвпадение ли е това? Или именно Фейт е откарала ранения си любим в болницата? Дали наистина мрази Леонфорте (както твърди Доноу), или просто се е постарала да изгради нова самоличност на своя любим?
Три вечери по-късно Полковника потърси Ейко. Надникна в стаята й, но там нямаше никого. Реши да й остави бележка и потърси чист лист хартия сред бумагите върху масата. Нещо проблесна и той бавно остави листовете. Пред очите му се появи сребърно разпятие на тънка верижка. Нима Ейко е католичка? Никога не я беше разпитвал в тази посока, а и тя приличаше на съвсем обикновен будист. Няколко пъти беше споменавала „мисоги“ — шинтоисткия ритуал за пречистване чрез вода, на който обичаше да се подлага. Беше типична японка както в облеклото, така и в поведението си, той нито за миг не допусна, че може да изповядва западна религия. Но защо трябва да крие, че е католичка?
Готвеше се да остави хартията на мястото й, когато от вратата долетя тъничкият й глас: