Вторник, 23 нула-нула, Доноу ще доведе М. тук. Да се подготви стая №7. Максимални мерки за сигурност.
Сърцето на Джони блъскаше като чук в гърдите му. Сенаторът Макейб ще посети „Тенки“! Той вече имаше информация за точния ден и час на пристигането му — всичко съвпадаше. Господи, това е шанс, който идва един път в живота! Нито баща му, нито брат му Алфонс бяха успели да се докопат до Макейб. Фамилията Леонфорте има какво да предложи на сенатора, който без съмнение е един прагматичен мъж, и нещата ще се оправят. Много благодаря, полковник Линеър, ухили се той и вдигна глава. Откъм коридора прозвучаха приглушени гласове, папката бързо се върна на мястото си. Полковникът влезе точно когато Джони се настаняваше обратно на стола си.
— Още ли сте тук? — раздразнено попита той, седна зад бюрото и започна да пише нещо.
— Неприятности? — спокойно го изгледа Джони.
— Нищо особено, вече се оправих…
— Пак ви повтарям, с Пол Черния няма да ви е лесно…
Полковника рязко вдигна глава:
— Вече ви казах, че не познавам този човек!
— Тъй ли? — ухили се Джони. — Е, хубаво тогава…
— Вижте какво, господин…
— Уоксман.
— Само си губите времето, господин Уоксман!
— Добре, добре — вдигна длани Джони и започна да се изправя. — Отивам си. Може пък вие да излезете прав… — на лицето му светна приятелска усмивка. — Пак ще се видим…
Във вторник вечерта Полковникът беше изключително нервен. Планът му беше изтънчен и остроумен, но доста крехък. От него зависеха много неща, същевременно още повече неща можеха да го провалят.
— Крехък… — замислено повтори Ейко, изслушала безмълвно опасенията му. После бавно поклати глава. — Аз не мисля така. Залагаме на човешката природа, нали? Това е най-сигурното нещо на света… — на лицето й се появи усмивка. — Не се безпокойте, полковник-сан. Какво е най-лошото, което може да се случи?
— Макейб да се измъкне от капана, а после да ме разпъне на кръст като евреин със симпатии към комунистите… А Оками да разбере, че умишлено не му казвам нищо за Джони Леонфорте… — Тикна лулата между зъбите си и мрачно добави: — Две катастрофи от личен характер, за които дори не ми се ще да мисля…
— Хубаво е, че знаете от какво да се пазите — промълви Ейко. От начина, по който го каза, ясно личеше гордостта й от участието й в една толкова сложна операция. Полковника усети, че подкрепата й го успокоява.
— Благодаря, Ейко-сан — простичко рече той.
— Нищо не съм направила, полковник-сан — скромно сведе поглед тя.
Той опря длани на бюрото и бавно се изправи:
— Независимо от развоя на събитията, съм решил тази вечер да ви заведа на най-доброто „суши“, което може да се намери в Токио…
Тя замълча, което в нейния случай със сигурност означаваше съгласие.
Доноу доведе сенатора Джаклин Макейб точно в 23,00 часа. Беше едър мъж с оплешивяло чело и синкави от бръснене бузи, над яката на ризата му висяха няколко гънки тлъстина. От тялото му се разнасяше миризма на дезодорант и пот, свинските, разположени близо едно до друго очички наблюдаваха света с навъсено подозрение.
В замяна на това притежаваше забележителна самоувереност и беше толкова сладкодумен, че би намерил слушатели дори ако започнеше да чете телефонния указател. И в крайна сметка именно тези качества бяха от значение.
Запозна се с предлаганите в „Тенки“ услуги като военен командир, започнал инспекция на поверените му части. Полковникът беше почти сигурен, че вижда как му текат лигите.
— У дома положително не можем да очакваме такова обслужване — промърмори сенаторът, обръщайки се към Доноу. — Най-много да издебнем някоя секретарка и да я плеснем по дупето… — тлъстаците му се разтърсиха от смях.
После му представиха Ейко.
— Имате ли момчета в тая дупка? — безцеремонно попита Макейб. — Имам предвид млади и красиви хора, които притежават известни умения… — отново се разкикоти, очевидно опиянен от свободата, която му предлагаше японското торуко. Особено ако я сравняваше с отегчителните официални разговори в щаба на окупационната армия.
— Имаме — увери го Ейко и умишлено засрича английските думи. — Всички са първо… първо…