Десета глава
Токио
Никълъс откри Танцан Нанги в една от вътрешните стаи на къщата на Кисоко. Беше на таванския етаж, въздухът миришеше на запуснатост, дебели като човешки пръст паяжини замрежваха стъклото на прозореца. Отнякъде долиташе тежкото почукване на голям часовник, сянката на махалото му падаше като кръст върху пода.
Нанги лежеше на старо легло от черен махагон. Върху чаршафите имаше петна, черни като дървото. Пристъпил крачка напред, Никълъс установи, че те са от стара, засъхнала кръв.
Повика приятеля си по име, но остана с чувството, че гласът му се абсорбира от стените и могъщото равномерно потракване. Какво е то? Тиктакането на часовник или сърцето на възрастния мъж? Наведе се, взе на ръце съсухреното тяло на приятеля си и го понесе към вратата.
Почукването придоби металически оттенък. Сянката на махалото попадна върху друга сгърчена фигура. Никълъс се обърна и започна да се връща по стъпките си. Изведнъж изпита чувството, че му предстои дълъг и труден път, тялото на Нанги рязко натежа в ръцете му.
— Кой е там? — подвикна той, но стените отново погълнаха гласа му.
После сянката на махалото изчезна, на пода се очерта неясна фигура, седнала с кръстосани крака. Тя препречваше пътя му към вратата.
Разтвори танжинското си око, пипалата на психиката му започнаха да опипват неясната фигура.
Не, тук това няма да действа…
Акшара изчезна. От устата му излетя задавен вик, сякаш беше протегнал ръка към непознатия мрак и остра сабя я отряза от рамото. Тялото му се разтърси от студена тръпка, танжинското око се затвори.
В този кратък миг на паника успя да види как фигурата се надига от пода и увисва във въздуха. До ушите му долетя тих смях, отвърна му необичайно силно ехо, което поглъщаше собствения му глас. После фигурата се стрелна напред с такава заплашителна бързина, че той извика и вдигна ръка пред лицето си…
Събуди се, тялото му се оказа в седнало положение.
— Добре ли си, Никълъс?
Очите му се плъзнаха по разтревоженото лице на Хонико.
— Къде съм?
— В апартамента ми, Съншайн сити… Стана ти нещо, което не знам как да назова… Нещо като онзи припадък, който получи по време на нашия обяд. Двете с Мери-Роуз едва успяхме да те довлечем дотук — Хонико коленичи на леглото и докосна челото му с длан. — Потиш се, може би си болен…
— Нищо ми няма — поклати глава Никълъс. — Просто сънувах кошмар…
Но какъв кошмар, добави мислено той. По-реален от живота. Скри лице между дланите си и потъна в прана, за да прочисти дихателните си органи. Сблъсъците с Кшира ставаха все по-тежки, в главата му не оставаха почти никакви спомени. Вече разбра, че припадъците се дължат на умишленото предизвикване на Кшира от негова страна. При това ставаха все по-остри и трудни за възприемане.
— Къде е игуменката?
— Отиде си, но не зная къде.
Начинът, по който отговори Хонико, му даде да разбере, че не бива да пита нищо повече.
— Каква беше тази история за майка ти Ейко, за баща ми и Джони Леонфорте?
— Не беше история, а чистата истина.
— Защо ми я разказа едва сега? Знаела си кой съм още при първата ни среща, защо не ми я разказа тогава?
— Искаше ми се, но… — извърна глава, гласът и се превърна в едва доловим шепот. — В мен се крият прекалено много тайни…
— Една от тях е превъплъщението ти в Лонда, нали?
Тя кимна, косата й хвърли златни отблясъци.
— Не исках да научиш това, не исках дори да го подозираш… — пое си дъх на пресекулки, сякаш нещо отровно притискаше гърдите й. — Не исках да ме разбереш погрешно и да ме намразиш…
— Но защо го вършиш? Не си длъжна да участваш в сексуалните сцени на онзи клуб…
— Длъжна ли? — усмихна се тя. — Не, аз сама пожелах това! — усмивката й бързо се стопи. — Сега вече наистина те шокирах, нали? — Той не отговори, очите й изпитателно пробягаха по лицето му. — Може би приличам на майка си, която също е искала да работи в онова торуко. Изпълнявала е Божията воля, аз също…
— Не те разбирам. Нима Бог иска от теб да задоволяваш сексуалния нагон на мъжете?
— Бог иска от мен да разкривам мъжките тайни. Бог ме моли да работя за могъществото на ордена. А това може да стане по точно определени начини, особено когато си жена. Нещата са такива от столетия…
— Значи животът ти не е чак толкова труден…
— Знаеш ли, веднага те харесах — засмя се Хонико. — Ти си различен от другите, затова… — Прекъсна мисълта си, наведе се и го целуна по устата.
Никълъс я хвана за раменете, отстрани я от себе си и надникна в очите й.
— Аз също те харесах — промълви той. — Още в мига, в който те видях в ресторанта. — Тя го целуна отново, страстта й беше като разтворена рана. Той внимателно се освободи. — Не, това не е добра идея…