Монталбано не я чу. Вътре в него бучеше странен шум, сякаш кръвта му беше достигнала точката си на кипене. Продължи:
— Дори и срещу най-долния престъпник не съм изфабрикувал доказателства! Никога! Ако го бях направил, щях да падна на неговото ниво. Тогава наистина професията ми на ченге щеше да се превърне в мръсна работа! Представяш ли си, Ливия? Да атакуват онова училище и да изфабрикуват фалшиви доказателства — това не е направено от някой невеж и жесток полицай, а зад цялата тази работа стоят полицейските началници и техните заместници, шефовете на оперативно-следствените отдели, изобщо цялата хубава дружинка!
Едва тогава разбра, че шумът, който чуваше в слушалката, беше от хлипанията на Ливия. Въздъхна дълбоко.
— Ливия?
— Да.
— Обичам те. Лека нощ.
Затвори. Легна си. И ужасната нощ започна.
Голата истина беше, че тежненията на Монталбано датираха отпреди това, още от времето, когато по телевизията показаха как министър-председателят се размотаваше напред-назад из тесните улички на Генуа, оправяйки сандъчетата за цветя и заповядвайки да се махнат гащите, прострени да съхнат по балконите и прозорците. Същевременно неговият министър на вътрешните работи предприемаше мерки за сигурност, доста по-подходящи за предстояща гражданска война, отколкото за среща на министър-председатели: стоманени решетъчни прегради, които възпрепятстваха преминаването по определени улици, запечатване на уличните шахти, затваряне на някои гари, патрулиране по морето и дори инсталирането на ракетна площадка. „Имаше — помисли си комисарят — излишък от отбранителни мерки, с които толкова се парадираше, че предизвикаха реакцията.“ След това дойде и трагичният случай: разбира се, имаше убит човек сред демонстрантите, но може би най-неприятното от всичко беше поведението на някои отдели от полицията, които бяха предпочели да разпръснат сълзотворен газ над мирните демонстранти, оставяйки на свобода най-ожесточените антиглобалисти от така наречения „Черен блок“, за да правят каквото си поискат. А по-късно беше станала и гнусната случка в училище „Диаз“, която не приличаше на полицейска операция, а на нещо подобно на срамен и жесток произвол, за да може да се даде воля на сподавяни до този момент инстинкти за отмъщение.
Три дни по-късно, когато срещата на Г-8 беше отминала и из цяла Италия се бяха разгорели полемики, Монталбано пристигна със закъснение в полицейското управление. Веднага щом спря колата си и слезе от нея, забеляза, че двама бояджии минаваха с вар страничната стена на полицейското управление.
— Хей, комисерийо, комисерийо! — възкликна Катарела, виждайки го да влиза. — Простаците са ни писали тази нощ!
Монталбано не го разбра веднага:
— Кой ни е писал?
— Не съм наясно кой го е писал лично и пирсонално.
Какво, по дяволите, искаше да каже Катарела?
— Писмото анонимно ли е било?
— Не, господин комисерийо, не беше анонимно, комисерийо, на стената беше. Точно по повод на тези драсканици рано тази сутрин Фацио беше изпратил да извикат бояджиите, за да ги замажат.
Най-накрая комисарят си обясни присъствието на двамата бояджии.
— Какво беше написано?
Катарела се изчерви жестоко и се опита да отклони въпроса.
— С черни спрейове бяха написали глупостите.
— Добре де, какво беше написано?
— Ченгета негодници — отговори му с наведени очи Катарела.
— Само това ли?
— Не, господине. Също и „убийци“ беше написано. Негодници и убийци.
— Катаре, ама защо толкова навътре го взимаш?
Катарела беше на път да се разреве.
— Защото тук вътре никой не е мошеник или убиец, като се започне от вас, комисерийо, и се свърши с мен, който съм последната дупка на кавала.
Монталбано постави ръка върху раменете му, за да го успокои, и се запъти към кабинета си. Катарела го повика отново.
— Ах, комисерийо! Забравих: пишеше също и „големи рогоносци“.
Представете си само, как изобщо в Сицилия можеше да липсва думата „рогоносец“ в съдържанието на някоя обидна драсканица! Тя беше марка за идентичност на мястото, типичен начин на изразяване на така наречената сицилианщина. Току-що беше седнал, когато влезе Мими Ауджело. Беше невъзмутим, с отпуснато и ведро лице.
— Нещо ново? — попита го.
— Разбра ли какво са написали за нас на стената тази нощ?
— Да, Фацио ми разказа.