— Не се прави на голям моралист — каза Монталбано на Монталбано. — А се опитай по-скоро да се измъкнеш от тази каша.
Изтръгна се от мислите си и погледна към брега. Майчице свята, колко беше далече! Как беше успял да стигне толкова навътре в морето? И какво, по дяволите, да направи, за да измъкне удавника на сушата? Междувременно мъртвецът, повлечен от течението, се беше отдалечил на няколко метра от него. Имаше желание да го предизвика, за да си премерят силите по плуване ли? И точно в този момент намери разрешение на проблема. Изхлузи банския си, който освен ластик имаше на талията и връв, достатъчно дълга, въпреки че не служеше за нищо, сложена само за красота. С две загребвания се приближи към трупа и след като помисли малко, надяна банския си на лявата му ръка, затегна го много силно около китката и го завърза с единия край на връвта. Другия край омота и стегна с два възела около лявото си стъпало. Налагаше се да го каже, но ако ръката на мъртвия не се откъснеше по време на влаченето, което беше твърде възможно, цялата тази случка можеше да приключи добре, макар и с цената на големи усилия. Заплува. Плува дълго и бавно, използвайки по принуда само ръцете си, като спираше от време на време, за да си поеме въздух или да провери дали трупът продължава да е свързан с него. Малко след половината от пътя почувства необходимост от по-продължителна почивка, защото дишането му беше станало като на стар мях. Обърна се по гръб като умрял, а онзи — истинският умрял, се завъртя с лицето надолу заради предадено му посредством връвта движение.
— Имай търпение — извини се Монталбано.
Когато почувства, че вече не е така задъхан, пое отново. След известно време, което му се стори безкрайно, разбра, че е стигнал до място, където докосваше дъното. Изхлузи връвта от ходилото си, като не преставаше да държи края й в ръката си, и се изправи. Водата стигаше до носа му. Подскачайки на пръсти се премести няколко метра по-напред и най-накрая успя да стъпи с цялото си ходило върху пясъчното дъно. В този момент, чувствайки се вече сигурен, му се прииска да направи първата си крачка.
Понечи да я направи, но не се помръдна. Опита отново. Нищо. О, боже, беше се парализирал! Стоеше като забит насред водата кол, за който беше завързан труп. По плажа не се виждаше жива душа. Нямаше смисъл да вика за помощ. Не може да бъде — нали това е само сън, кошмарен сън?
— Сега ще се събудя — каза си.
Но не беше сън. Отчаян, Монталбано отметна главата си назад и нададе толкова силен вик, че той самият се проглуши от него. Крясъкът имаше два незабавни ефекта: първо — двойка чайки, които кръжаха над главата му и се наслаждаваха на комедията, избягаха изплашени, и второ — мускулите и нервите му, всъщност телесната му обвивка, макар и много трудно, се задвижи. Разделяха го около трийсет крачки от брега, които обаче се оказаха истински път към голготата. Падна по гръб на мокрия пясък и дълго остана да лежи така, но без да изпуска връвта от ръката си. Изглеждаше като рибар, който не успява да изтегли на брега твърде голямата риба, която беше уловил. Утеши се, че най-тежкото беше минало.
— Горе ръцете! — каза глас зад него.
Смаян, Монталбано обърна глава, за да погледне. Проговорилият, който го държеше на мушката си с пистолет, сякаш изваден от музей, беше над седемдесетгодишен, мършав, с изплашени очи и рядка щръкнала коса. До него стоеше жена, която също беше над седемдесетте, със сламена шапка, въоръжена с железен лост, който размахваше, но не се разбираше добре дали като заплаха, или заради напредналия си паркинсон.
— Момент — каза Монталбано. — Аз съм…
— Ти си убиец! — каза жената с толкова висок и писклив глас, че гларусите, които междувременно се бяха приближили, за да се насладят на второто действие от комедията, офейкаха надалече, грачейки.