Монталбано се сети за фотографа, който беше дошъл подир Фацио и Гало, и мислено му изпрати най-искрените си и сърдечни пожелания за щастие и дълъг живот. На екрана се появи свитото личице на журналиста Пипо Рагонезе, заклет враг на комисаря.
— Тази сутрин малко след изгрев-слънце…
На екрана се появи „копнат“ отнякъде изгрев.
— … нашият герой комисар Салво Монталбано е отишъл да поплува на воля…
Появи се и частица от море, а в далечината се виждаше някакъв неразпознаваем човек, който плуваше.
— Може би ще си кажете, че все още не е нито сезон за къпане, нито е най-подходящият час за това. Но какво да се прави? Нашият герой си е такъв. Вероятно е изпитал нужда да се изкъпе в морето, за да накара някои от своите особени мисли, на които често става жертва, да се изпарят от съзнанието му. Плувайки в откритото море, се натъкнал на трупа на непознат човек. Вместо да се обади на съответните служби…
— … от мобилния телефон, закрепен към члена му — продължи вместо него вбесеният Монталбано.
— … нашият комисар решил да измъкне трупа на сушата без помощта на никого, завързвайки го за единия си крак с банския, който е носел. Неговото мото е: „Всичко си върша сам“. Тези маневри не са убегнали от очите на госпожа Пина Баузан, която през това време наблюдавала морето с бинокъл.
Появи се лицето на госпожа Баузан, онази, която му счупи главата с железния лост.
— Откъде сте, госпожо?
— Аз и съпругът ми Анджело сме от Тревизо.
До лицето на жената се появи и това на съпруга й, стрелеца.
— Отдавна ли сте в Сицилия?
— От четири дни.
— На почивка ли сте?
— Каква почивка? Страдам от астма и затова докторът ми каза, че морският въздух ще ми подейства добре. Дъщеря ми Дзина, която е омъжена за един сицилианец, който работи в Тревизо…
Разказът беше прекъснат от дългата мъчителна въздишка на госпожа Баузан, на която злата съдба й беше отредила зет сицилианец.
— … ми каза да дойда да прекарам известно време тук, в къщата на съпруга й, която използват само един месец през лятото. И пристигнахме.
Мъчителната въздишка този път беше доста по-силна: тежък и опасен живот на този дивашки остров!
— Кажете ми, госпожо, защо сте оглеждали морето в този час?
— Ставам рано, трябва да се занимавам с нещо, нали?
— А вие, господин Баузан, винаги ли носите това оръжие със себе си?
— Не. Нямам оръжие. Револвера взех назаем от мой братовчед. Нали разбирате, че щом се налагаше да дойда в Сицилия…
— Смятате, че в Сицилия трябва да дойдете въоръжен ли?
— След като тук няма закони, струва ми се логично, не е ли така?
Появи се личицето на Рагонезе.
— И оттук тръгва смешното недоразумение. Мислейки…
Монталбано угаси телевизора. Беше ядосан на Баузан, но не защото стреля по него, а заради това, което каза. Грабна телефона.
— Алооо, Катарела?
— Чуй ме, рогоносецо и кучи сине…
— Катаре, не ме ли позна? Монталбано съм.
— Ах, вие ли сте, комисерийо? Настинали ли сте?
— Не, Катаре, харесва ми да говоря така. Прехвърли ме на Фацио.
— Веднага, комисерийо.
— Кажете, комисарю.
— Фацио, какво направихте с пистолета на стареца?
— Баузан ли имате предвид? Върнах му го.
— Има ли разрешително за носене на оръжие?
Настъпи неловка пауза.
— Не знам, комисарю. В онази какофония тази подробност просто ми се изплъзна от мисълта.
— Добре, всъщност никак не е добре. Сега веднага отивай при онзи господин и виж какви ги е надробил. Ако не е редовен, действай според закона. Не може да се оставя на свобода един изкукуригал старец, който стреля по всичко, което му видят очите.
— Разбрах, комисарю.
Готово, направи го. Така господин Баузан и неговата обична съпруга щяха да се научат, че дори и в Сицилия има някакви закони. Малко, но ги има. Тръгна да си легне, но звънна телефонът.
— Алооо?
— Салво, любов моя, защо ти е такъв гласът? Спеше ли, или си настинал?