— Него искам — каза той. — Никой не може да обижда Бен Бартолдър. Дори и с една ръка, аз не съм по-лош от другите! Искам този човек. Другият може да си ходи.
Бартолд и Байртър станаха едновременно. Бартолдър отстъпи, за да са на мушката му и двамата.
— Кой от вас двамата, господа? Търпението ми не е безкрайно.
Той застана пред тях, като леко се поклащаше и изглеждаше твърде решен да действа. Бартолд прецени, че пистолетът е доста далеч, за да се опитва да го избие от ръката на Бен. Пък и спусъкът сигурно работи безотказно.
— Говорете! — остро изрече Бартолдър. — Кой от двама ви?
Бартолд отчаяно се мъчеше да разбере защо Бен Бартолдър не стреля. Защо просто не убие и двамата.
После се досети и веднага разбра как трябва да постъпи.
— Евърет?
— Да, Евърет? — отвърна Байртър.
— Сега ще се обърнем и ще се върнем във флипера.
— Ама пистолетът…
— Той няма да стреля. Тръгваш ли?
— Тръгвам — процеди през стиснати зъби Байртър.
Те направиха кръгом като войници и започнаха бавно да се отдалечават.
— Спрете! — извика Бен Бартолдър. — Спрете или ще застрелям и двама ви!
— Не, няма да го направиш! — извика му през рамо Бартолд. Вече бяха на улицата и се приближаваха към мястото, където бяха скрили флипера.
— Няма ли? Мислиш, че не смея?
— Не — отвърна Бартолд, като се приближи до флипера. — Ти не си такъв тип, че да застреляш невинен човек. А един от нас е невинен!
Байртър бавно отвори вратата на флипера.
— Не ми пука! — изкрещя Бартолдър. — Кой? Признай си, нещастен страхливецо! Кой от двамата? Ще се бием честно. Говори или ще ви застрелям и двамата на място!
— А какво ще кажат момчетата? — тихо попита Бартолд. — Ще кажат, че едноръкият си е изпуснал нервите и е убил двама невъоръжени непознати!
Бен Бартолдър свали пистолета.
— Бързо, влизай — прошепна Бартолд.
Те се вмъкнаха вътре и тръшнаха вратата. Бартолдър хвърли пистолета.
— Добре, господине — каза той. — Ти дойде два пъти тук, ще дойдеш и трети. Аз ще те чакам. Следващия път ще ми паднеш.
Той се обърна и се отдалечи.
Трябваше да се измъкнат от Мемфис. Но къде биха могли да идат? Бартолд не искаше да се озове в Кьонигсберг през 1676 година, при черната смърт. Лондон от 1595 година бе пълен с престъпните приятели на Том Бартъл, всеки от които с радост би прерязал гърлото на Бартолд заради предателството му.
— Тръгваме обратно — каза Байртър. — Към замъка на Девата.
— Ами ако дойде и там?
— Няма. Преминаването на граница от хиляда години е противозаконно. А кой човек на застрахователна компания би нарушил закона?
— Кой знае — замислено произнесе Бартолд. — Дано да си прав. Заслужава си да опитаме.
И активира флипера отново.
Тази нощ спаха на открито, на една миля от замъка на Девата. Останаха до флипера си и го пазиха поред. Накрая слънцето изгря — топло и жълто — над зелените ливади.
— Не дойде — каза Байртър.
— Какво? — стреснато се събуди Бартолд.
— Свърши, човече! В безопасност сме. Стана ли вече сутрин в настоящето ти?
— Сутрин е — отговори Бартолд и разтърка очи.
— Тогава ние спечелихме и аз ще стана крал на Ирландия!
— Да, спечелихме — каза Бартолд. — Най-после победа! По дяволите!
— Какво има?
— Онзи следовател! Гледай там!
Байртър заоглежда поляните и замърмори:
— Нищо не виждам. Сигурен ли си…
Бартолд го удари по тила с един камък. Беше го взел в ръка през нощта и го бе скрил, докато му дойде времето.
Той се наведе и опипа пулса на Байртър. Ирландецът беше жив, но щеше да остане в безсъзнание няколко часа. Когато дойдеше на себе си, щеше да бъде сам и без кралство.
Лошо, помисли си Бартолд. Но при тези обстоятелства щеше да бъде твърде рисковано да вземе Байртър обратно. Много по-лесно щеше да му бъде да иде сам до „Интертемпорална“ и да прибере чека за Евърет Бартолд. После да се върне след половин час и да вземе другия чек на името на Евърет Бартолд.
Пък и каква печалба ще има!
Той се вмъкна във флипера и погледна за последен път към изпадналия в безсъзнание свой роднина. Колко жалко, помисли си той, че никога няма да стане крал на Ирландия.
Но какво да се прави. Може би ако бе станало, цялата история би се променила.
Той включи уредите и се насочи право към настоящето.
Появи се в задния двор на къщата си. Бързо изкачи стъпалата и почука на вратата.
— Кой е? — попита Мейвис.
— Аз! — извика Бартолд. — Всичко е наред, Мейвис. Всичко стана като по вода!
— Кой? — Мейвис отвори вратата, погледна го и изпищя.
— Успокой се — каза Бартолд. — Знам, че беше напрегнато, но вече всичко свърши. Ще отида за чека и после ние с теб ще…