— Не съм копой! — извика той.
— Глупости! — Тълпата го притискаше и една тежка чаша се пръсна в дъбовата стена до главата му.
С внезапно просветление Бартолд свали шапката с пера от главата си.
— Я ме погледнете!
Те спряха, зяпнали към него.
— Истински Том Бартъл! — възкликна един.
— Но Том никога не е казвал, че има брат — заяви друг.
— Ние сме близнаци — заговори бързо Бартолд. — Разделили са ни още при раждането. Аз съм отгледан в Нормандия, Аквитания и Корнуол. Едва миналия месец открих, че имам брат близнак. И дойдох да се запознаем.
За Англия от XVI век това беше напълно възможна история, пък и приликата не можеше да се отрече. Заведоха Бартолд до една маса и веднага сложиха пред него чаша с бира.
— Късно си дошъл, приятед — каза един стар едноок просяк. — Добре работеше братчето ти и беше много умен джамбазин…
Бартолд разпозна старата дума за крадец на коне.
— … Обаче го хванаха в Ейлсбъри и го изпитваха с куки и ледена вода. Осъдиха го. Нямаше късмет.
— Каква е присъдата му? — попита Бартолд.
— Строга — отговори един висок крадец. — Ще го обесят днес на площада!
Бартолд остана като замръзнал за момент.
— А брат ми наистина ли прилича на мен? — попита той.
— Като две плюнки! — възкликна кръчмарят. — Невероятно е, човече, чак да не повярваш. Същото лице, същата фигура, всичко е същото!
Останалите закимаха в съгласие. И Бартолд, толкова близо до успеха, реши да рискува всичко. Том Бартъл му трябваше!
— Слушайте ме сега, приятели — каза той. — Вие не обичате копоите, нито лондонските закони, нали? Е, аз съм богат човек във Франция! Много богат. Искате ли да дойдете с мен и да живеете като барони? Ей, не се бойте. Знам, че искате. Добре, можем да го направим, момчета. Но трябва да вземем и брат ми.
— Как? — попита високият. — Та те го бесят днес!
— Вие не сте ли мъже? — попита Бартолд. — Не сте ли въоръжени? Ще се откажете ли от богатството и лекия живот?
Всички завикаха в един глас.
— Знаех си, че ще се съгласите — каза Бартолд. — Можете да го направите. Трябва само да следвате съветите ми.
На площада се бе събрала малка тълпа, защото обесването не беше много интересно. Все пак предлагаше някакво развлечение и хората се развикаха радостно, когато дърпаната от един кон затворническа кола затропа по камъните на улицата и спря пред бесилката.
— Ето го Том — прошепна високият, застанал в края на тълпата. — Виждаш ли го?
— Мисля, че да — отговори Бартолд. — Хайде да тръгваме.
Той и петнайсетте мъже си проправиха път през тълпата, обградила бесилката. Палачът вече се бе изкачил на платформата и гледаше тълпата през процепите на качулката си. А после провери здравината на въжето. Двама войници поведоха Том Бартъл по стъпалата, поставиха го под бесилото и посегнаха за въжето.
— Готов ли си? — попита кръчмарят Бартолд. — Хей! Готов ли си?
Бартолд гледаше с отворена уста към мъжа на платформата. Родовата прилика беше пълна. Том Бартъл изглеждаше точно като него… С изключение на едно нещо.
Бузите на Бартъл бяха надупчени от дълбоките белези на едра шарка.
— Сега е моментът да нападнем — каза кръчмарят. — Готов ли сте, сър? Сър? Хей!
Той се извърна и видя голямата шапка с пера да се отдалечава по уличката.
Тръгна да я гони, но спря внезапно. Откъм бесилката се чу изсъскване, прекъснат вик и тъп звук. Когато се обърна отново, шапката с пера бе изчезнала.
Евърет Бартолд се върна във флипера си, дълбоко натъжен. Един обезобразен човек не можеше да послужи за изпълнението на плана му.
Бартолд се замисли сериозно. Нещата се развиваха зле. Всъщност много зле. Бе търсил из времето, из цял средновековен Лондон и не бе намерил нито един Бартолд, когото би могъл да използва. Вече се намираше на ръба на границата от хиляда години.
Не можеше да иде по-нататък…
Законно не можеше.
Но дали е законно или не, беше въпрос на доказване. Той не можеше… Не искаше да се върне сега…
Трябва да имаше някой подходящ Бартолд някъде във времето!
Той отключи кафявото куфарче и измъкна от него един малък, но тежък уред. Беше платил няколко хиляди долара за него в настоящето. Сега то струваше много повече за него. Бартолд внимателно настрои уреда и го включи към часовника на флипера.
Сега беше свободен да иде където си иска. Чак до първородителите си, ако трябва. Часовникът нямаше да регистрира пътуването.