— Напълно. Просто напълно!
— Отсега нататък ще мислиш за двама ни като за Евърет Бартолд — каза Бартолд. — Следователите от застрахователната компания ще те наблюдават. Не забравяй, че всеки от нас двамата би могъл да бъде съпругът ти. Или и двамата. Ще се отнасяш с двама ни по един и същ начин.
— Както кажеш, скъпи — отговори унило Мейвис.
— С изключение, разбира се, що се отнася до… тоест с изключение на областта от… от… По дяволите, Мейвис, наистина ли не можеш да различиш кой от двама ни съм аз?
— Разбира се, че мога, скъпи — каза Мейвис. — Една съпруга винаги познава мъжа си. — И тя погледна съпруга си по особен начин, на който той с удоволствие отвърна.
— Радвам се да чуя това — каза Бартолд. — А сега трябва да се свържа със застрахователната компания. — И той забърза към другата стая.
— Значи си роднина на мъжа ми — каза Мейвис на Байртър. — Колко си приличате!
— Но аз всъщност доста се различавам от него — увери я Байртър.
— Наистина ли? Изглеждаш също като него! Чудя се дали има някаква разлика.
— Мога да докажа.
— Как?
— Като ти изпея една песен от древна Ирландия — каза Байртър и веднага запя с чудесен тенор.
Не точно това очакваше Мейвис. Но човек, който толкова много прилича на съпруга й, трябва да си е малко недосетлив за някои неща…
А откъм другата стая се чуваше как Бартолд говори.
— Здравейте, търся „Интертемпорална застрахователна корпорация“. Господин Грайнс, ако обичате. Господин Грайнс? Обажда се Евърет Бартолд. Мисля, че ми се случи нещо особено неприятно…
В канцелариите на „Интертемпорална застрахователна корпорация“ цареше вцепенение от ужас, притеснение, объркване и телефонна буря, когато двамата Евърет Бартолд влязоха с идентични притеснени усмивки.
— За пръв път ни се случва от петнайсет години насам — каза господин Грайнс — О, Боже! Разбира се, вие ще трябва да бъдете прегледани основно…
— Разбира се — каза Бартолд.
— Разбира се — каза Бартолд.
Лекарите ги въртяха и оглеждаха от всички страни. Намериха разлики, които описаха внимателно с дълги латински наименования. Но всички различия бяха в рамките на нормалното отклонение за темпорални двойници и нищо не можеше да промени действителността. Така че те бяха предадени на психиатрите на фирмата.
Двамата мъже отговориха на всички въпроси с внимателно забавяне. Байртър сдържаше силно волята и нервите си. Използвайки хипнотичните си познания относно Бартолд, той отговаряше на въпросите бавно, но сигурно, точно както правеше и Бартолд.
Инженерите на „Интертемпорална“ прегледаха часовника на флипера. Те го разглобиха и сглобиха отново. Провериха показанията, нагласени на настоящето, 1912, 1869, 1676 и 1595 година. Откриха, че 662 година също е била набрана. Неправилно. Но часовникът показваше, че това показание не е било активирано. Бартолд обясни, че е натиснал погрешно клавишите, но решил, че е по-добре да не ги пипа повече, за да не повреди нещо.
Това беше съмнително, но не и незаконно.
Инженерите установиха, че е използвана доста от мощността. Но часовникът показваше спиране само в 1595 година. Те изпратиха часовника за допълнителни проверки в лабораторията.
После инженерите прегледаха вътрешността на флипера сантиметър по сантиметър, но не намериха нищо особено. Бартолд се бе погрижил да изхвърли кафявото куфарче и съдържанието му в Ламанша, преди да напусне 662 година.
Господин Грайнс предложи споразумение, което двамата Бартолд отхвърлиха. Предложи още две, които те също отказаха. И накрая той се предаде.
Последното съвещание се проведе, в кабинета на Грайнс. Двамата Бартолд седяха от двете страни на бюрото му и изглеждаха доста отегчени от цялата работа. Грайнс приличаше на човек, чийто подреден и предвидим свят изведнъж се е обърнал с краката нагоре.
— Просто не мога да си го обясня — каза той. — В годините, през които сте пътували вие, господа, вероятността от процеп във времето е едно на милион.
— Предполагам, че ние сме това едно на милион — каза Бартолд и Байртър кимна.
— Но някак си е странно… Е, станалото, станало. Вие, господа, решихте ли въпроса за съвместното си съществуване?
Бартолд връчи на Грайнс документа, който Байртър бе подписал през 662 родина.
— Той ще напусне веднага, щом получи компенсацията си.
— Това удовлетворява ли ви, господине? — попита Грайнс Байртър.
— Разбира се — отговори той. — И без това не ми харесва тук.
— Моля?
— Искам да кажа, че винаги ми се е искало да се махна от настоящето — каза Байртър. — Нали разбирате, човек винаги си има едно тайно, неосъществимо желание да живее на някое по-спокойно място, сред природата, сред прости хора…