— Хич не ми трябва — каза той. — Не вярвам на застраховки.
Зачудих се как Алън Гудиър би се справил с него. Вероятно накрая щеше да му продаде и въздуха в стаята. Бях щастлив, че не си изкарвах хляба с продажба на застраховки.
— Търся Брад Дени — обясних аз.
Тъй като се бях научил да наблюдавам хората, когато говоря с тях, забелязах как слабата му приведена фигура леко се напрегна. Нищо повече, но това ми подсказа, че съм го изненадал, а може би и уплашил.
— Шести етаж — каза той. — Стая 10.
— Зная. Бях горе. Него го няма.
— Нищо не мога да направя тогава — отвърна той и прошумоля с вестника си. По своя вял и немощен начин той се опитваше да ме разкара.
— Знаеш ли кога ще се върне?
— Май не.
— Знаеш ли къде е?
— Не.
— Искам да се свържа с него. Важно е.
Той хвърли един поглед на вестника, но не посмя да се зачете.
— Нямам нищо общо с тая работа, мистър.
— Я да видим — казах аз и извадих два долара.
Той скочи толкова бързо, сякаш беше седнал на пирон. Отиде до скрития си запас и се върна с кутия бира, която пъхна в ръката ми. Дадох му двата долара.
— Хайде да започнем отначало — казах аз, като отворих кутията. Къде е Дени?
— Не ми е работа да приказвам за наемателите — каза той. — Но нямам нищо против да ви услужа…
— О’кей, почини си — казах аз. — Дай да прескочим това.
Отпих една глътка. Бирата беше блудкава като следобеден чай у епископ.
— Кога го видя за последен път?
— Миналия месец. Дойде да си плати наема.
— Знаеш ли къде е сега?
Той се опита да изрази съжаление.
— Струва ми се, че не. Той пътува много. Когато го видях, ми каза, че е обиколил всякакви места като Стоктън, Оуклънд, Джаксън.
— Значи нямаш представа как мога да се свържа с него?
— Не. Казах на оня тип…
Той млъкна, погледна ме косо, помести се неспокойно и смукна през зъбите си.
— Какъв тип?
— Не ми е работа да приказвам…
Изправих се.
— О’кей. Върни ми парите и ще се чупя — казах аз.
Не смятах да се оставя на стария мухльо да ме будалка.
— Хайде, дядка, дай ги и не се офлянквай.
Мръсните му пръсти се впиха в банкнотите със силата на капан за мечки.
— Преди няколко дни един тип разпитваше за мистър Дени — каза припряно. — Той идва вчера, а също така и тази сутрин. Гореше от желание да приказва с него.
— Каза ли си името?
— Не, а и аз не го попитах. Беше корав тип, с който по-добре да си нямаш работа. Хич не ми хареса да разговарям тук сам с него.
Това леко ме заинтригува.
— Може да е бил някой актьор, който се е вживял в ролята си. Дени се разправя с актьори, нали?
Портиерът поклати глава.
— Този приятел не беше актьор — каза той сериозно. — Изкара ми акъла. В очите му имаше нещо, от което по гърба ми полазиха тръпки.
Реакциите на неговия гръб не ме интересуваха особено, но предпочетох да си замълча.
— И тази сутрин ли беше тук?
— Да. Той не ме забеляза, но аз го наблюдавах. Промъкна се нагоре по стълбите като си мислеше, че няма никой наоколо. Малко са нещата, които ми убягват в тази сграда.
— Какво е правил там горе, след като Дени го няма?
Изпитото старческо лице стана безизразно.
— Откъде да знам? Или смятате, че е трябвало да го попитам. Той е опасен, зная това. Лош човек.
— Как изглежда?
Отпих още една глътка от бирата.
— Как изглежда? — портиерът се намръщи. — Нали ви казах, какво повече искате?
— Как беше облечен? Висок ли е или нисък, дебел или слаб? Избръснат или с брада?
Портиерът се замисли.
— Хич не ме бива да описвам хора — рече накрая.
Това не ме учуди. От външния му вид ставаше ясно, че твърде малко са нещата, за които го бива.
— Май имаше вашата фигура, тъмен, със сключени вежди. От това изглеждаше постоянно намръщен. Доколкото си спомням, носеше сако на светлосини и бели карета, светлокафяви панталони и кафява шапка с увиснала периферия.
На мен това ми прозвуча като описание на актьор, при това малко дилетант.
— Е, няма значение — казах аз, като запалих нова цигара. — Мей ме интересува Дени. Знаеш ли къде си държи багажа? Няма ли си някое място, където си оставя нещата, когато е на турне?
— И да има, не го знам.
— А кореспонденцията?
— Тук я получава. Но не е много.
Май доникъде нямаше да стигна.
— Идвала ли е тук някаква си мис Джелърт? — попитах аз, без много да се надявам.
— Коя е тя?
— Едно момиче, с което той ходи.
— Не знам нищо за момичета.
Това не ме изненада.
— Не го ли търсят приятели? Някой, когото познаваш?
— Гледам си моята работа. Не се интересувам от наемателите.
Зачудих се КАКВО ли го интересува.