— Сигурна съм, Стив.
Огледах кантората. Нищо не изглеждаше да е пипано.
— Жена, която използва такъв парфюм, едва ли е от клиентите на Дени — продължи Хелън. — Това чудо струва доста пари.
— Тогава коя ли е била? И какво е търсила тук?
Отидох до прашното бюро и отворих едно чекмедже. Беше пълно с боклуци: кламери, парчета хартия, непочистени прибори за лула, няколко празни кутии за тютюн. Нищо интересно. Претърсих и другите чекмеджета. В едно от тях имаше мръсна риза, а в друго — кърпа за лице, бръснач, сапун за бръснене и огледало.
— Просто един дребен агент със скромно имущество — казах аз, като извадих цигара и я забучих в устата си.
Хелън беше отворила шкафа с папките и прелистваше някакви писма. След малко тя го затвори, като поклати глава.
— Нищо, което да ни подскаже къде е той сега — каза тя.
— Опитай най-долното чекмедже — предложих аз.
Тя измъкна най-долната папка. Там лежеше внимателно подредена и стегната с червена лента връзка от застрахователни полици.
— Източникът на бедите — казах аз. — Дай да им хвърлим един поглед.
Наредихме десетте полици на бюрото и се наведохме над тях.
След няколко минути внимателно разглеждане, ми стана ясно, че те са точно копие на полицата, която Гудиър беше договорил.
— Направили са най-разумното — казах аз. — Ако са искали да избегнат всякакви рискове, трябвало е да повторят нашата формулировка. Чудя се дали се е намерила компания, която да откаже застраховка.
Обърнах една от полиците, за да погледна подписа.
— Хей, я погледни. Мастилено петно и отпечатък от палец.
— Има го навсякъде — каза Хелън, като бързо прегледа останалите полици.
Спогледахме се.
— Алън се закле, че отпечатъкът е случайност. Това тук доказва обратното. Струва ми се, че попаднахме на нещо, но не знам на какво.
Хелън се намръщи, като гледаше полиците.
— Може първият отпечатък да е бил случаен — каза тя. — Идеята й е харесала и тя е сложила отпечатъци и на останалите.
— Инстинктът ли ти подсказва това?
Тя поклати глава.
— Не. Ще трябва да разберем от останалите застрахователни агенти дали и те са останали с впечатлението, че отпечатъците са попаднали случайно на техните полици — рече тя, като сгъваше полиците. — Мисля като теб, Стив. Има нещо много съмнително около тези отпечатъци.
Върнах полиците в чекмеджето.
— Няма какво повече да гледаме. Да се измитаме оттук. Поне не си загубихме времето, макар че още нямаме представа къде да ги открием.
Оставихме вратата както я бяхме намерили и излязохме на площадката. Постояхме заслушани в далечния шум на уличното движение. После тръгнахме надолу по стълбите. Движехме се тихо и бързо.
На площадката на третия етаж Хелън спря и ме хвана за ръката.
— Почакай — прошепна тя настойчиво. — Чуй!
Изгасих светлината и застинахме един до друг в тъмнината. Тогава го чух — приглушен стържещ звук, който идваше някъде отдолу. Звук, сякаш някой влачеше много бавно чувал по каменен под.
Хелън се вкопчи в ръката ми.
— Какво е това? — попита задъхано.
Приближих се до парапета и надникнах надолу в тъмния кладенец. Нищо освен мрак, една черна празна бездна. Стържещият звук продължаваше.
— Там долу има някой — прошепнах аз. — Сякаш влачи нещо.
Чакахме, облегнати на перилата, целите в слух.
Скърцащите звуци се приближиха към нас в тъмнината, след което внезапен трясък на метал почти ни накара да изскочим от кожите си от страх.
— Асансьорът — казах аз. — Някой се изкачва.
Дръпнах Хелън настрана от перилата.
— Кой ли е? — каза тя и почувствах как трепери до мен.
— Успокой се. Да изчезваме.
Отстъпихме назад и чухме как скърцащият асансьор бавно се изкачва. Натиснах дръжката на вратата на една кантора, но тя беше заключена.
— Стълбите — прошепна Хелън. — Ще се спуснем, докато той се изкачва.
Хванах я за ръка и пипнешком намерихме началото на стълбите. Докато търсехме първото стъпало с крака, нов звук ни прикова на място: ужасен, тежък стон се понесе от шахтата на асансьора и сякаш изпълни цялата сграда.
— Някой е ранен — каза Хелън. — Страх ме е, Стив.
Притиснах я към себе си, докато се вслушвахме. Асансьорът се изкачваше бавно. Вече беше близо до нашата площадка. През прозорчето на вратата зърнах неговите очертания. Той се приближаваше все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря на няколко ярда от нас.
Отвътре долетя слаб звук, който пресече дъха на Хелън — тежка въздишка и шум от свличащо се тяло.
Извадих пистолета си, дръпнах Хелън зад мен и запалих фенерчето. Лъчът освети решетката на асансьора. Хелън тихо изпищя — по пода на асансьора се процеждаше кръв и се стичаше в шахтата.