Пристъпих напред и надникнах в асансьора, като фенерчето трепереше в ръката ми.
Портиерът се поклащаше, облегнат на стената. Телените му очила висяха от едното ухо. По лицето му имаше кръв и очите му бяха безжизнени. Когато тръгнах към него, отпуснатото му тяло се помръдна, той се отлепи от стената и се свлече по решетката.
Някъде в далечината тишината на нощта бе раздрана от пронизителния вой на полицейска сирена.
ТРЕТА ГЛАВА
I
— Кой е този? — попита Хелън с леко треперещ глас. Тя се приближи и застана до мен.
— Портиерът — отвърнах, като се вслушвах в звука на приближаващата сирена. — Дръж фенерчето.
Пъхнах й го в ръката, извадих носната си кърпичка и отворих с нея решетката. Наведох се над неподвижното тяло и го обърнах. Той беше намушкан между врата и рамото. Повдигнах клепача му, но можех и да си го спестя. Знаех, че е мъртъв.
Полицейската сирена стана оглушителна и аз мярнах червената лампа през прозорчето на главния вход.
— Нагоре по стълбите! — усетих дъха на Хелън, която ме хвана за ръката. — Ще им наскочим, ако използваме алеята. Бързо!
Някой започна да блъска по входната врата. Отдръпнах се от тялото на портиера и двамата с Хелън се втурнахме нагоре по стълбите. Чу се остро иззвъняване от стаята на портиера и блъскането по вратата се поднови.
Стрелнахме се безшумно нагоре по стълбите.
— Най-горния етаж! — каза Хелън задъхано. — Там има пожарен изход.
Стигнахме последния етаж и звуците отдолу ни подсказваха, че полицията е влязла в сградата. Хелън вече сваляше резетата, когато аз насочих фенерчето към вратата на пожарния изход.
— Знаеш ли накъде води? — попита тя.
— Скоро ще разберем. Не можем да я залостим след нас и това ще им покаже накъде сме тръгнали.
Тя отвори вратата и надникна към нощното небе, слабо осветено от далечни неонови надписи, и към огрените от прожектори покриви на скъпите кина и ресторанти.
Когато я последвах на покрива, един глас изрева от приземния етаж.
— Има ли някой горе?
Припряно затворих вратата. Един бърз поглед към желязната противопожарна стълба ме убеди, че тя води към алеята. Забелязах също един патрулиращ полицай, който стоеше пред сградата и наблюдаваше улицата.
Хелън беше отишла до задната част на зданието и ми махаше. Отидох при нея.
— Едно ченге наблюдава предния вход. — казах аз. — Не можем да използваме стълбата.
— Ще слезем оттук — отвърна тя, като посочи. — Малко е височко, но ще се справим.
На около двайсетина стъпки под нас имаше плосък покрив. От миризмата, която се носеше от една полуотворена капандура, се досетих, че това е китайският ресторант, който бях забелязал днес следобед.
— Ще счупим някой крак — казах аз колебливо.
— Няма, ако паднем както трябва — отговори тя и преди да успея да й попреча, седна на ръба на покрива, хвана се за улука и увисна. После се пусна и демонстрира жиу-жицу падане, като се приземи в бърза последователност на пети, ръце и рамене. Само секунда по-късно беше отново на крака.
— Няма нищо страшно — извика тя шепнешком. — Хайде, скъпи!
Изругах тихо, докато се провесвах от ръба на покрива. Бях много по-тежък от нея и си представих ясно как ще си счупя най-малко някой глезен. Пуснах се, като се опитвах да имитирам нейното падане. Приземих се с трясък, който ми изкара въздуха. Останах за момент зашеметен, след което тя ме дръпна за ръката и аз се изправих бавно на крака.
— Не се пада така — каза тя. — Удари ли се?
— Сигурно съм си счупил гръбначния стълб и двата крака-казах с патос. — Но ти недей да се притесняваш.
Тя явно не се притесняваше, защото дори не ме слушаше. Беше се навела над капандурата и когато отидох при нея, тя я отвори.
— Дай да се направим на гладни — каза тя с усмивка. — Ако не друго, поне мирише хубаво.
Тя провеси крака през отворената капандура и изчезна.
Губя известен контрол над положението, помислих си аз. Тя ставаше твърде инициативна, но все пак я последвах. Озовахме се в дълъг тъмен коридор, в дъното на който имаше стълби. Надникнахме над перилата. Две площадки по-долу се виждаха сервитьори, които разнасяха табли нагоре-надолу.
— Не можем да слезем долу — казах. — Ще се сетят, че сме дошли оттук.
— И през ум няма да им мине — отвърна тя бързо. — Твърде са заети, за да ни забележат. Хайде, скъпи, няма друг изход.
Тя слезе по стълбите до следващата площадка. Последвах я.
— Аз ще вляза тук да си напудря носа и да се отърва от баретата — рече тя и посочи една врата, на която пишеше: жени. — А ти слез и запази маса.