Тя изчезна, преди да успея да кажа нещо. Облегнах се на перилата за малко и когато долната площадка опустя, аз се шмугнах по стълбите, стрелнах се през десет стъпала, после бързо се обърнах и започнах лениво да се изкачвам. Точно тогава иззад една завеса от мъниста, която водеше към горната част на ресторанта, се появи висок китайчуга, облечен в смокинг, който не му беше по мярка.
— Добър вечер, сър — каза той с лек поклон. — Имате ли запазена маса?
— Не — отвърнах аз. — Необходимо ли е?
— Няма проблеми — каза, като се поклони. — Тази вечер има много свободни маси. — Той ме огледа. — Случило ли се е нещо навън? Стори ми се, че чух сирена.
Извадих кутия „Кемъл“, избрах една цигара и я запалих, преди да отговоря, колкото се може по-небрежно.
— Няколко ченгета си играят на стражари и апаши. Не знам какво толкова ги е възбудило. Сигурно някой е забравил котката си заключена.
Хелън се появи с ръце в джобовете и отегчен израз на лицето. Тя беше махнала баретата и тъмната й копринена коса приятно очертаваше лицето й.
— Двама ли сте, сър? — попита китайчугата, като гледаше Хелън с възхищение.
— Да. Оставихме шестте си деца и кучето отвън.
Той примигна, погледна отново към Хелън и ни поведе към ресторанта.
— Трябва ли да дрънкаш глупости? — изсъска тя яростно като го последвахме.
— Нищо не приспива подозрителността по-добре от домашната атмосфера — прошепнах аз, като се ухилих.
Ресторантът беше обширен и безвкусен. На цяла стена беше изобразен отвратителен жълто-червен дракон, който бълваше огън и сяра през отворената си паст. Независимо от късния час, няколко души все още вечеряха и вдигнаха очи към нас, когато влязохме. Мъжете без изключение се вторачиха в Хелън с неудържим интерес. Забелязах със съжаление, че нито една жена не ми обърна каквото и да е внимание — те бяха твърде заети да отклоняват погледите на придружителите си от Хелън.
Седнахме на една маса в ъгъла и се опитахме да изглеждаме заинтригувани от менюто, дълго цял метър, което китайчугата разгърна пред нас. Накрая, отчаяни, поръчахме нещо пикантно и леко, и уиски със сода. Китайчугата се оттегли, вдървен като бастун от възмущение.
Трябваше да минат няколко минути, докато се разсее интересът на хората от съседните маси към нас и когато почувствахме, че можем да говорим на спокойствие, казах тихо:
— Не знам доколко беше разумно да бягаме по този начин. Може да се забъркаме в голяма каша.
Хелън поклати глава.
— Трябваше да се разкараме. Щеше да стане по-зле, ако бяхме останали. В края на краищата, ние наистина влязохме с взлом и ако бяхме казали защо и пресата научи, това би означавало да си разкрием картите.
— Някой трябва да се е обадил на ченгетата, иначе нямаше да се появят толкова бързо. Мислиш ли, че някой може да ни е видял да влизаме?
Хелън се намръщи.
— Възможно е. Няма да е зле да поостанем тук. Ако имат нашето описание…
— Да.
Китайчугата се върна и сложи чинии пред нас. Помолих го да ми донесе ново питие след пет минути. Имах страшна нужда от още едно.
Когато той си отиде, Хелън попита:
— Сигурен ли си, че беше мъртъв?
Кимнах и отпих една дълга глътка. Добре ми дойде.
— Няма съмнение. Артерията беше прерязана. Кръвта му е изтекла.
— Как ли е попаднал в асансьора?
— Сигурно е допълзял вътре и се е опитал да стигне до някой телефон — предположих аз. — В неговата стая нямаше.
Хелън се зае с ястието си.
— Бих предпочела да не ми се налагаше да го ям — каза тя. — Мислиш ли, че смъртта му има нещо общо с Дени?
Но аз почти не я слушах, защото цялото ми внимание беше насочено към един мъж, който се появи зад ъгъла, където се намираха маси, скрити за нашия поглед. Той беше висок и с фигура на професионален боксьор. Надвисналите му вежди се сключваха над едър нос. Тежкото му намръщено лице беше загоряло и застинало в студена, безизразна маска на играч на покер.
Носеше спортно сако на сини и бели карета и бежови панталони, а в ръката си държеше светлокафява шапка с широка периферия.
Веднага го познах. Описанието на портиера му пасваше като ръкавица. Това беше човекът, който така упорито се опитваше да се срещне с Брад Дени.
II
Звукът на сирените, които виеха нагоре по улицата, нахлу през отворените прозорци на ресторанта. Няколко от вечерящите скочиха, за да видят за какво е цялата тази дандания.
— Не гледай натам — казах припряно на Хелън. — Нашият човек с карираното сако е тук. Сега излиза. Аз тръгвам след него. Ти стой тук. Ще се видим в хотела. О’кей?
Тя отвори чантата си, извади ключа от колата и го плъзна към мен.