III
Когато влязох, Хелън крачеше напред-назад в спалнята. Щом зърна пребитото ми лице и прашните дрехи, тя се втурна към мен, с очи, широко разтворени от уплаха.
— О, Стив! Какво се е случило? Ранен ли си?
Усмихнах се криво. Това беше най-доброто, което можех да постигна в момента, понеже и аз бях изпълнен със самосъжаление.
— Всичко е наред — отговорих, като се отпуснах върху леглото. Сети ли се да вземеш онази бутилка скоч, която си бях скътал? Една глътка ще ми дойде добре.
Тя изтича към куфара, изкопа бутилката, влезе бързо в банята и дойде с чаша, напълнена с безценното питие.
— Ще се справиш ли, скъпи?
— Трябва да съм умрял и заровен, за да не се справя с чаша уиски — отвърнах аз. — Успокой се, мила. О’кей съм.
Изпих част от уискито, оставих чашата и потърках челюстта си. Имах късмет, че не загубих някой зъб.
— Точно в този момент-продължих горчиво — пред теб стои Глупак № 1 в страната. Огледай го добре.
— Всичко това сигурно означава, че си го изгубил? — каза Хелън, като седна на леглото до мен. — Дори и най-добрите детективи не винаги успяват да проследят човека, който им трябва.
— Не го изгубих — казах аз. — Де да бях. Оставих се той да ме намери. Проследих го в паркинга. Там беше тъмно като в рог и той изчезна. Слухтях наоколо, но не го открих. После влезе една кола и освети мястото — пак нищо не видях. А през цялото време, разбира се, той се е криел зад някоя кола, като се е надявал да помисля точно това, което и помислих: че се е измъкнал И когато тръгнах към изхода, унил и скапан, изведнъж той се появи изневиделица и ме тресна — раздвижих челюстта си напред-назад. Стори ми се доста разхлабена. — Юмрукът му е като ковашки чук и е бърз като светкавица. Трябваше ми половин час да се свестя и още десет минути, докато раздвижа онова нещо, което досега наивно бях смятал за мозък. Той бе претърсил джобовете ми, разпилял цялото им съдържание и изчезнал.
— Какво имаше в портфейла ти, Стив?
— Попадна право в целта. Винаги съм твърдял, че ти си мозъкът на семейството. Слагаш пръст в раната. Всичко беше там: служебните ми визитни картички, от които да му стане ясно кой съм, адресът на Фаншоу, за да научи, че тук съм по работа, разрешителното ми, за да няма съмнение, че съм детектив, а сега това ще те довърши — и списък на причините за смърт, при които Джелърт няма право на иск. Всичко беше там! Ако той е някой човек на Дени, можеш да смяташ, че съм разкрил картите си.
— Е, стореното сторено — каза Хелън и ме целуна. — Случва се. Всеки може да попадне в капан. Не трябва да се обвиняваш.
— Много мило от твоя страна да го формулираш по този начин, но ако Медъкс разбере, сигурно ще му се спука някоя артерия. Е, писна ми. Стига ми за днес случаят Джелърт.
Започнах да се събличам, а Хелън каза:
— Когато ти си тръгна, аз излязох и се присъединих към тълпата. Позяпах малко и се сприятелих с един от полицаите. Той ми каза, че е бил направен опит за разбиване на сейфа в кантората на някакъв търговец на диаманти на третия етаж. Крадецът бил аматьор. Само надраскал сейфа. Полицията смята, че Мейсън, портиерът, го е чул, качил се да види какво става и е бил наръган.
Тъкмо си свалях панталоните, но спрях, за да кажа:
— Прилича ми на някой съвсем отчаян аматьор. Тези врели-некипели не ми звучат много убедително. Споменаха ли нещо за Дени?
Тя поклати глава.
— Не, полицията е убедена, че целта на убиеца са били диамантите в кантората на търговеца.
Продължих да се събличам.
— Ако е така, макар че се съмнявам, убийството на портиера няма нищо общо с Дени. Разбира се, ние не знаем със сигурност дали онзи тип с карираното сако е бил в сградата и дали той е убил Мейсън. Фактът, че в продължение на три дни се е навъртал наоколо и е търсил Дени, и че тази вечер се оказа до мястото на престъплението, навежда на мисълта, че той е убиецът, макар че нямаме никакво доказателство. Да не забравяме и дамата със скъпия парфюм. Каква ли е пък нейната роля?
Докато аз приказвах, Хелън беше заменила дрехите си с нощница. Скоростта, с която се съблича, винаги ме е смайвала. Последвах я в банята.
— Ако се замисли човек, може да се окаже, че приятелчето с карираното сако няма нищо общо с нашия случай. Може да е използвал името на Дени от бележката при входа като претекст да огледа кантората на търговеца.
Хелън закима енергично, докато си миеше зъбите.
Върнах се в спалнята и намъкнах пижамата си.
Когато Хелън излезе от банята, аз казах:
— Трябва да намерим тази Джелърт. Най-голям шанс ще имаме, ако разпитаме дребните театрални агенти. Те може да знаят къде се намира. Ще направим списък на агенциите и ще видим какво можем да разберем от нея. Имаш ли някоя по-добра идея?